Дуун направи драматична пауза, после сложи край на действието:
— Черква!
— Черква ли?
— Здрава католическа скала на несигурна ирландска почва! Красотата й пречиствала вярата! Но от тежестта й крайъгълният й камък потънал. Свещениците избягали и изоставили сградата, олтара и всичко, така че Дуун, вашият спринтьор, стои на тази твърда земя. Стоя над земята!
— Ти си направил истинско откритие! — възкликна Фин.
— Да! И тук ще спрягаме своите глаголи и ще възродим своята вяра в жените във всички бъдещи времена, близки и далечни — заяви Дуун, застанал сред мокрия мъх. — Но само в случай…
— В случай?
Възседнали велосипедите си, мъжете се завъртяха.
И на възвишението на пътя на трийсетина метра от тях, останали невидими до този момент, но сега полуразкрили се пред очите им, се появиха две жени, не преобразени розови градини, не, но нощта и обстоятелствата някак правеха грозноватите им лица красиви.
Бяха ниски жени. Не ирландско ниски, а ниски като джуджета в цирк.
— Лилипути! — възкликна Фин.
— От водевила в Дъблин миналата седмица! — застанал сред тресавището, призна Дуун. — И двете заедно тежат наполовина колкото мен в случай, че черковният под внезапно изгуби архитектурните си корени и реши да намокри компанията!
Дуун изсвири и махна с ръка. Миниатюрните моми, тези дребни жени излязоха на пътя.
Когато стигнаха при него и не изчезнаха, той извика на тълпата:
— Ще оставите ли колелата си, за да дойдете при нас?
Последва масово раздвижване.
— Почакайте! — извика Дуун. — Един по един. Нали не искаме в полунощ да се срещнем в кръчмата…
— И да открием, че някой липсва ли? — попита Фин.