Госпожа Хирш носеше храната на госпожа Флайшман в стаята й. Госпожа Хирш беше мила възрастна жена с големи кафяви очи като на крава. Единствено тя се грижеше за госпожа Флайшман. Хана разбра от Фреда, която работеше в пералнята, че госпожа Хирш работи за семейството на госпожа Флайшман още откакто господарката била дете, и дошла с нея в тази къща преди две години. Първата госпожа Флайшман била покойница.
Втората госпожа Флайшман била много по-млада от съпруга си. Той имал дъщеря от първия брак, която живеела в Берлин и се омъжила за богат бижутер. Тя често посещавала баща си. И не харесвала мащехата си. Хана не беше виждала и двете, но също реши, че не харесва мащехата. Знаеше какво е някаква жена да се появи внезапно, да наруши живота в къщата и да се опитва да заеме мястото на майка ти. Тя също бе напуснала дома на баща си, за да търси нов живот. О, де да можеше и нея да я спаси някой богат бижутер от Берлин, който ще я обсипе с диаманти и любов.
Задълженията й бяха най-разнообразни — бърсане на прах, метене, полиране, поливане на саксиите, почистване на абажурите, миене на баните, сервиране на ястията. Най-много обичаше да бърше рамките на многобройните картини, които висяха по стените в коридора и във всяка стая. Бяха й наредили да не докосва самите платна. Някои от тях бяха огромни, с позлатени рамки, а други — по-малки рисунки без никакъв цвят. Точно когато започваше да свиква с някоя от тях и решаваше дали я харесва, тя изчезваше. Госпожа Мецгер й обясни, че ги отнасят в галерията или вероятно са продадени.
Един ден, докато Хана внимателно прокарваше парцала по долния ръб на рамката на картина, пристигнала предишния следобед, взираше се в цветовете, изучаваше плътността на мазките в един участък, питаше се откъде художникът е знаел как да направи това и съвсем се беше отнесла в мисли, един глас зад нея я сепна:
— Сезан.
Хана лесно разпозна гласа на господин Флайшман и се изплаши, защото осъзна, че не работи така ефективно, както госпожа Мецгер очакваше от нея. Тя никога не й се караше, както би й се скарала мащехата й, но веднъж й каза, че работи твърде бавно. Но ако картините си оставаха все едни и същи, може би щеше да се справя по-бързо. А тази беше различна от всичко, което бе виждала досега. Цветовете сияеха. Боята като че ли танцуваше и вибрираше. Отначало не можа да разбере какво всъщност има на нея, но когато се вгледа, различи силует на планина и малка горичка. Установи, че ако застане по-далеч, мазките се сливат и картината се превръща в пейзаж. Хана се чудеше как го е направил художникът и се усмихваше при мисълта, че сигурно е рисувал с четка, два пъти по-дълга от ръката му.
След като дълго чака господин Флайшман, който все още стоеше зад нея, да заговори или да си тръгне, тя каза:
— Хубава е. — Обърна се и се поклони леко. — От Париж ли е? Френски художник?
Знаеше, че господин Флайшман скоро бе ходил до Париж, и реши, че това е една от картините, които е донесъл оттам. Освен това предположи, че скоро и тя ще изчезне от стената, затова бе решила да я разгледа бавно и внимателно.
Усети, че се изчервява от смущение. Вероятно не биваше да си позволява такова любопитство пред работодателя си.
— Ходила ли си в Париж? — зададе той най-абсурдния въпрос. Тя беше дъщеря на селянин от Вайтнау.
— Само в книгите — отвърна тя. — И в мечтите си.
Той се усмихна.
— О, някой ден ще идеш в Париж. Момиче, което мечтае за Париж, един ден ще иде там.
Тя кимна любезно, макар че той отново й се стори странен, като че ли й се подиграваше. Започна пак да бърше праха, а господин Флайшман продължи да стои зад нея. Вероятно беше открил нещо ново в картината, което не бе забелязал досега.
— Всеки път, когато я погледна, виждам нещо ново — рече той замислено. — нещо различно.
— Да, да — отвърна тя, вероятно по-разпалено, отколкото се очакваше от една прислужница. Но не можа да се сдържи.
Тогава той каза:
— Много добре. — Обърна се и продължи по коридора.
По време на третата седмица Хана най-сетне научи, че ще има истински прием. Господин Флайшман поканил преподаватели от Академията за изящни изкуства в Мюнхен и група от най-обещаващите студенти — събитие, което организираше два пъти годишно.
Хана поемаше наметалата и шапките на гостите при входа. Първи влезе красив мъж с чуплива тъмна коса и гъст черен мустак, който се извиваше така, че му придаваше дяволски или поне опасен вид. След него дойде висок, изискан господин с къса козя брадичка, интелигентни очи, царствена осанка и пенсне, а после по-млад мъж с износено палто. Един плешив господин със сближени очи бе придружаван от младеж с мазна коса и нервен тик, който нагласи вратовръзката си пред огледалото още щом пристъпи прага.