Докато господин Флайшман ги поздравяваше, Хана дочу гласа на изискания господин с козята брадичка. Той беше дълбок и мелодичен, с екзотична напевност и красив син цвят. Звучеше като чуждестранен принц и точно така го нарече мислено тя — Принца.
Господин Флайшман се обърна към мъжа с гъстия мустак по име — Фон Щук. То й се стори познато и тя си спомни подписа на една от картините, които бяха висели няколко дни в салона. Завладяваща картина, по мрачен и зловещ начин. Бе нарисувана с наситени цветове — плътта на голата жена, около която се увиваше змия, като че ли бе събрала цялата светлина в картината. Сега Хана се вгледа внимателно в този човек. В човека, който бе увил змия около една жена с четката и боите си.
Принцът беше представен от господин Фон Щук като Василий Кандински. Въведоха ги в трапезарията. На тази вечеря нямаше да присъстват дами, макар че от приказките в кухнята Хана бе останала с впечатлението, че госпожа Флайшман може и да се появи. Тя още не я беше виждала.
Тъй като сервираше на гостите, Хана успяваше да долови късчета от разговора им, докато влизаше и излизаше от трапезарията.
— Беше в Москва, на изложба на френски художници — каза принц Кандински и тя трескаво се опита да си припомни уроците по география, които майка й й преподаваше. Принцът беше руснак, което обясняваше начина, по който говореше. — В каталога беше вписана като творба на Клод Моне и се твърдеше, че изобразява копа сено. — Останалите слушаха с огромно уважение. — И все пък не ми заприлича на това. Като че ли самият обект липсваше в картината и се запитах дали идентификацията му като копа сено е необходима.
— Стига да има цвят, господин Кандински ще е доволен — отбеляза шеговито Фон Щук.
— Но вероятно формите и разпознаваемите образи стават все по-маловажни. Именно цветовете, светлината и чувствата ме привлякоха към тази картина — отвърна Принца, докато Хана внимателно поставяше порцеланова чиния с второто ястие пред него. Той я погледна с топлота и кимна, а тя се сепна леко, защото я бяха инструктирали, докато сервира, да бъде невидима.
— Господин Кандински желае една картина да бъде просто това — картина? — попита Фон Щук.
— Да, това е интересна концепция — отвърна Кандински.
Тази вечер гостите останаха до късно, разговаряха за Париж, за Виена, за художници на име Гоген, Сьора, Климт, Мунк, за млад творец на име П. Руис Пикасо, чиито творби бяха избрани за изложба на Световното изложение в Париж тази пролет.
— Обичам да държа под око такива художници — каза господин Флайшман. Очите му се плъзнаха по мъжете около масата и Хана се запита дали някои от тези студенти ще станат прочути, дали творбите им скоро ще бъдат изложени в галерии в Париж, Виена или в галерия „Флайшман“ тук, в Мюнхен. Усети тръпка на вълнение по тила си. Колко ли щеше да е забавно да надникне в Академията, където се обучаваха, да наблюдава как работят и някак да разбере кой ще стане основоположник на ново течение или кой ще продава в най-престижните галерии.
— Много бих искала да отида — каза Хана, докато смъкваше полата си и я закачаше на кука до леглото тази вечер.
— В Париж ли? — Кати отметна завивката. — За да видиш художници, които рисуват със светлина и цветове?
Хана й беше разказала за дочутото на вечерята, докато почистваха кухнята, щом гостите се оттеглиха в салона, за да пушат и пийнат след вечерята. Разказвайки го, тя сякаш можеше да го задържи по-дълго, и беше изненадана, че Кати я слуша внимателно.
— Да, Париж, Виена също — отвърна Хана, неспособна да сдържи усмивката си. Посегна и изгаси осветлението, за да не я подкача Кати.
— Къде другаде, малка мечтателко? — попита сестра й през смях, когато тя се мушна в леглото. Хана се опасяваше, че Кати няма други мечти, освен да се ожени за Ханс Кьоблер, сина на мандраджията от Кемптен, с когото редовно си пишеше. Когато получаваше писмо, устните й винаги се извиваха в странна усмивка, а очите й светваха. Когато писмата се бавеха, тя ставаше доста начумерена.
— В Академията за изящни изкуства тук — каза Хана.
— Там не допускат жени. Художничка ли искаш да ставаш?
— Не, не като студент. — Хана седна на ръба на леглото, още не беше готова да заспи. Беше твърде развълнувана, за да затвори очи. Не искаше този ден да свършва.