— А как? — Гласът на Кати се извиси, както когато смяташе, че сестра й е казала нещо невъзможно или глупаво.
— Искам да видя творбите на студентите. Да видя кой ще стане известен. Да видя как правят цветовете.
— Да слушаш как пеят цветовете? — подразни я Кати. — Да ги слушаш като музика? — Погали я по гърба. — Хайде да спим.
Хана се сви до нея. Бяха й дали малка стаичка в крилото за прислугата, но тя не беше свикнала да спи сама, а и повечето нощи в мазето беше много студено и тя спеше при Кати.
— Невинаги музика, но звук — каза тихо тя. Вече не говореше често за това. Кати знаеше. Лени знаеше. И разбира се, майка им знаеше. Когато за първи път сподели с Кати, тя се засмя и каза на майка им. Дотогава Хана си мислеше, че с всички е така, и когато казваше: „Кравите в обора издаваха такива зелени звуци днес“, не осъзнаваше, че не всеки чува в цветове. Беше едва на три години, тепърва се учеше на названията на цветовете и беше много объркана, защото цветовете бяха толкова много и нямаше достатъчно имена за всички.
— Би могла да отидеш в Академията — каза Кати, като придърпа завивката, която често обвиняваше сестра си, че присвоява, — ако си готова да си свалиш всички дрехи.
— Да си сваля дрехите?
— На тях им трябват модели. Братовчедката на Фреда е модел в Академията.
Господин Флайшман често носеше картини на голи жени от галерията, като онази на господин Фон Щук. А и скулптурите бяха предимно на голи мъже и жени. Хана бе по-скоро любопитна, отколкото смутена от това, а госпожа Мецгер каза, че било изкуство, че човешкото тяло било сред най-великите Божии творения и художниците от векове, още от гърците и римляните, черпят вдъхновение от него. Хана знаеше, че художниците в Академията трябва да се учат как да скицират и рисуват човешко тяло. Със сигурност се нуждаеха от модели.
— Значи братовчедката на Фреда се съблича пред художниците? — попита тя.
— Изморена съм — отвърна Кати, прозявайки се.
— А тя къде е? — Попита Хана, след няколко секунди размисъл. — Академията за изящни изкуства.
В отговор чу тихо изхъркване и разбра, че Кати е заспала. Тя обаче беше твърде развълнувана, за да заспи, и тази нощ реши, че някак, някой ден, ще се добере до ателието на Академията. Дори ако се наложи да свали всичките си дрехи.
Глава 3
Ню Йорк
Август 2009 г.
Лорън О’Фаръл седеше повече от час и половина с Изабела Флечър и не бе научила нищо за картината на Кандински, ако такава изобщо съществуваше. Не беше научила и нищо, което да потвърждава, че майката на Изабела, Хана, е сътрудничила на Хитлер при унищожаването на „упадъчното изкуство“, макар че вече сякаш усещаше аромата на червения здравец, провиснал от зелените дървени саксии по первазите в баварското стопанство, и чувстваше хладен алпийски бриз по кожата си.
Госпожа Флечър разказа как майка й отишла в Мюнхен, но после се върна назад, очевидно решила, че Лорън се нуждае от описание на фермата, заради което отиде до една лавица с книги и свали няколко карти. Извади очила за четене от чекмеджето на масичката, сложи ги на носа си, разгърна най-голямата карта и я разстели на масичката за кафе пред тях. Посочи малка точица, обозначена като село Вайтнау, после и точното местоположение на фермата, а накрая проследи с пръст пътя до Мюнхен. Лорън си представи как изминава този маршрут с кола, но госпожа Флечър обясни, че майка й се е качила на влака, защото по онова време нямало автомобили. След картите госпожа Флечър извади книга, изпълнена с красиви снимки на Алпите, а после и тежък том с градски пейзажи от Мюнхен.
— Мама веднъж ми каза, че по стените във фермата — рече госпожа Флечър, поглеждайки я над очилата си — висели единствено тиган, брадва и разпятие. В мюнхенската къща стените били покрити с картини и рисунки. По маси и на пиедестали имало скулптури. Единственото изкуство, което била виждала дотогава, били религиозните изображения в църквата във Вайтнау, селото, където ходели на неделна служба — картини на ангели, светци, Светата Дева и Христос. Но не била виждала нищо подобно на изкуството в Мюнхен. Влюбила се в идеята, че един художник може да изобразява света по много различни начини.
Тя се движеше грациозно, когато стана да намери картите и книгите на лавицата. Грациозно и изискано, и все пак в нея имаше нещо страховито, което напомни на Лорън за госпожица Клайн, учителката й по литература в осми клас. Тогава с приятелките й я наричаха Нацистката и знаеха, че не бива да шават в нейния час.