Лорън знаеше, че компанията не е собственост на семейство Кьоблер от много години. Спомни си как преди няколко месеца отиде в окръг Онондага, за да търси някаква следа от Хана, и откри съвсем малко хора, които помнеха семейство Кьоблер. Единствените, които можеха да познават Изабела Флайшман Смит Флечър, бяха възрастна двойка. Жената като че ли си спомни за братовчедка на Кьоблер, която се бе омъжила за син на Флечър. А съпругът, който изглеждаше няколко години по-възрастен от нея, каза, че бил сигурен, че Андрю Флечър се е оженил за една от сестрите Кьоблер.
Накрая това наистина доведе Лорън до Ню Йорк и госпожа Андрю Флечър.
Изабела поклати глава:
— Не е за вярване, че вече сме на толкова поколения от първоначалните семейства, които основаха бизнеса в Америка. На моята възраст става така — когато навършиш осемдесет, целият свят вече е минал през много ръце. Франклин Д. Рузвелт беше президент, когато пристигнах в Америка. За повечето хора това е древна история. Аз видях десетина американски президенти. Знаете ли, че има млади хора, които почти не знаят какво се случи по време на Втората световна война? Трудно ми е да го повярвам.
Лорън пак се съгласи. Тя беше учила история и заедно с това история на изкуството, но наистина се изненадваше колко много хора на нейната възраст и по-млади не виждат смисъл в изучаването на миналото.
— Върнахте ли се някога в Германия? — попита тя.
— О, с Андрю говорихме за това… но толкова неща се бяха променили. Домът ни го нямаше, галерията също. Не, никога не се върнах.
И двете замълчаха, Лорън усещаше, че историята на Изабела е към края си — а с нея и историята на Хана. Тогава госпожа Флечър посегна към плика на масата и й го подаде.
Очите им се срещнаха, Изабела кимна, сякаш й даваше разрешение да го отвори.
Отгоре имаше документи, явно фактури за продажбата на оригиналните картини, които висяха в дома на Флечър. Лорън ги прегледа внимателно, като сверяваше информацията с картините, които беше видяла по стените. Разпозна имената на галерии в Ню Йорк, една в Чикаго и една в Лос Анджелис. Имаше документи и за няколко творби, които не беше видяла, но тя не бе успяла да влезе в спалнята, а вероятно имаше и трета спалня. Всички документи изглеждаха съвсем законни — описваха подробно датите, предишните собственици и галериите, където са били изложени картините.
В големия плик имаше и по-малък. Изабела отново й даде знак да го отвори.
Първият документ беше писмо от Ана Шмид. На немски. Макар и да не го владееше свободно, Лорън можеше да чете на този език. Ана пишеше, че е изпратила в Америка картина, която е била оставена във фермата за Хана. Писмото беше от септември хиляда деветстотин четирийсет и пета година, а мастилото вече бе избледняло. Лорън не се съмняваше, че е изпратено от Германия преди повече от шейсет години, малко след края на Втората световна война.
Вторият документ беше товарителница с подробно описание на пратката: много голяма картина, размерите бяха обозначени в сантиметри и съответстваха на предполагаемите размери на „Композиция II“ на Кандински.
Третият документ беше фактура за продажба от Бото фон Гамп на името на Хелене Кауфман за една картина на Василий Кандински, наречена „Композиция II“. Датата бе 15 март 1939 година. Лорън прокара пръсти по подписа. Документът изглеждаше автентичен. Оригинал, не копие.
— Мисля, че тук е всичко необходимо — заяви Изабела Флечър. — Всички нужни документи, които доказват, че оригиналите в дома ни са придобити съвсем законно. Мисля, че и документите за Кандински са достатъчно доказателство, ако са възникнали някакви съмнения относно законния й собственик. Хелене Кауфман ми беше полусестра и няма други наследници. Не вярвам, че някой би оспорил, че аз съм законният собственик. — Изабела се прокашля и каза: — Тъй като сте специалист в тези неща, реших, че бихте могли да напишете доклад или каквото е необходимо, за да удостоверите всичко това. Ще ви платя, разбира се. — Усмихна се. — След като си отида… Много е важно да се погрижа за това сега.
Ето защо съм тук, помисли си Лорън. Ето защо Изабела Флечър я беше поканила в дома си.