— Трябва да видя картината — каза Лорън.
Изабела се изсмя тихо.
— Да, мисля, че това е съвсем в реда на нещата. — Стана и Лорън я последва по коридора, подминаха трапезарията, банята, една затворена врата и стигнаха до друга. Изабела извади от джоба на ментовозеленото си сако ключ и отключи вратата.
Влязоха в стаята, която беше много по-голяма от спалнята, в която Лорън бе надникнала предния ден. Голямата спалня. Над огромното легло висеше голяма пъстра картина, която заемаше значителна част от стената.
„Композиция II“ на Кандински.
Смаяна и останала без дъх, Лорън се приближи до картината и я разгледа внимателно. Цветовете, все още ярки, жълто, синьо, зелено, червено, очертани с черно. Подскачащи, подобни на животни фигури. И други, които смътно приличаха на човешки. Подписът беше в долния ляв ъгъл: КАНДИНСКИ, с големи букви, а долната част на Сто бе издължена като опашката на змия. Датата бе от 1910 година. Лорън беше сигурна, че това е оригинал.
Няколко секунди в стаята беше много тихо.
Накрая Изабела каза:
— Ще потвърдите ли, че всичко, което ви споделих, е истина?
— Беше ли оценена? За застраховката, може би? — попита Лорън, когато се обърна към нея. Не можеше да си представи как Изабела е държала тази картина в тайна всички тези години.
Лицето на възрастната жена се зачерви от смущение.
— Не е застрахована? — попита невярващо Лорън.
— Когато пристигна от Германия, изобщо не се сетихме за подобно нещо. Андрю беше много проницателен бизнесмен и да, накрая ми каза, че трябва да я застраховаме. Отчасти защото цените на картините на тези художници продължаваха да растат. Сигурно е глупаво, но аз не исках никой да знае, че я притежаваме. Просто… — Поклати глава, явно осъзнала, че тази картина, това късче история, е трябвало да бъде защитено. Не погледна към Лорън, взираше се в картината. — Не знам. С Андрю спорихме понякога по този въпрос. Той все казваше нещо от рода на: Ами ако някой крадец влезе тук и я открадне? А аз отвръщах: Никой не знае къде е, но ако я дадем за оценка и я застраховаме, всички ще разберат. Той казваше: Ами ако сградата изгори? А аз: Губила съм я и преди, а и какво ще получим, ако бъде унищожена? Пари?
Тя се обърна и погледна Лорън право в очите.
— Била съм богата. Била съм бедна. И после отново богата. Какво значение имат парите? — Докосна диамантената висулка и се засмя тихо: — Е, трябва да призная, че се наслаждавам на красиви неща, но когато погледна назад — с майка ми бяхме щастливи в Ню Йорк, когато нямахме нищо, и най-хубавите времена с Андрю вероятно бяха онези първи години след брака ни, когато не притежавахме кой знае какво. Не, парите не са всичко. А и какво ще правя с тях? Ще накарам отдавна един мъртъв художник да ми нарисува друга картина? Ако имах деца, вероятно щях да мисля иначе.
— Все пак ви предлагам да я застраховате — каза Лорън, като се опитваше да не прозвучи осъдително.
— Да, сигурно сте права. Може да ми помогнете с това. Сигурно работите със застрахователни компании, които са специализирани в подобни полици.
— Да, мога да ви препоръчам такива.
Изабела посочи към вратата и те се върнаха във всекидневната.
— Мисля, че получихте това, за което дойдохте — каза тя, когато седнаха и започна внимателно да подрежда пак документите в плика. Допи чая си и Лорън осъзна, че начинът, по който изрече това и после сложи чашата си на подноса, подсказва, че разговорът им е към края си.
От самото начало той беше под контрола на Изабела Флечър.
Лорън се чувстваше изцедена, празна като чашата от чая. Извади бележника си и записа имената на няколко застрахователни компании, защото знаеше, че малко работят с подобни полици.
— Те ще ви предложат оценител, с когото можете да се свържете — каза тя и подаде листа на Изабела.
— Не можете ли вие да го направите? — попита Изабела. — Да оцените картината?
— Това не е точно от моята компетентност.
— Но вие ще потвърдите, че имам всички необходими документи?
— Нека първо оценителят удостовери автентичността й и получим застрахователната оценка, после ще продължим нататък.
— Да, права сте — каза госпожа Флечър. — Благодаря ви.
Тя стана, сякаш да я изпрати до вратата.
Лорън също стана и погледна към плика, а после и към опакованото стъкло.
— Сигурна ли сте, че не искате да ви помогна да сложите стъклото в рамката? — попита тя отново. Просто не можеше да си тръгне сега. Още не беше чула цялата история на Хана.
— Да, няма проблем — отвърна госпожа Флечър. — Сигурна съм, че ще се справя. Благодаря ви.