— Да — каза той, сякаш знаеше това.
Погледна към лявата й ръка:
— Омъжена ли сте? — изви той белите си вежди. Дали мислеше, че е твърде млада.
— Сгодена съм. Обещах на майка, че първо ще се дипломирам.
Той кимна одобрително.
Сервитьорът се появи с кафето, което бяха поръчали.
— Американско кафе — усмихна се господин Келер и поклати глава в престорен ужас. Добави сметана и захар и взе лъжичката си, за да го разбърка. Очите му оглеждаха помещението. По стените висяха репродукции на картини от „Метрополитан“. — Обичате ли изкуството?
— Да, и майка ми го обичаше. Често идвахме тук. Тя обичаше да ходи в „Метрополитан“.
Той пак кимна и тя видя, че това го е зарадвало. Не каза нищо повече за мястото, което беше избрала за срещата им.
Изабела се взираше в кафето си, но стомахът й се свиваше от притеснение и знаеше, че няма да може да го изпие.
Накрая той каза:
— Не знам колко ви е казала майка ви. — Разбъркваше кафето си и тя отново си помисли, че гласът му й действа успокоително.
— Има неща, които не можеше да ми каже — отвърна Изабела, — не искаше да говори за тях. Аз в много отношения приех, че има части от живота й… — Погледна го право в очите. Той не примигваше. Изучаваше я така, както тя изучаваше него. Дали виждаше нещо в нея от Хана? — След войната — продължи тя, — след като войниците откриха какво е ставало в концентрационните лагери, колко много евреи са избити, тя като че ли стана още по-мълчалива. — Тя знаеше, че ще умре — помисли си Изабела — и дори това не ми каза. Нима си е мислила, че може да ме защити от съществуването на смъртта? — Знам, че е страдала и че е избягала. Изгубихме баща ми, после Хелене, по-голямата му дъщеря — моята полусестра — и съпруга й Якоб. — Някак усети, че този мъж знае кои са тези хора, че той знае повече за живота й от нея самата.
И все пак като че ли се колебаеше да заговори. Седяха в мълчание.
След малко той вдигна куфарчето си от пода и извади някакви документи. Подаде ги на Изабела.
Тя ги разгърна на масата. Бяха написани на немски. Очите й бързо пробягаха по страницата. Това беше фактура за продажба на „Композиция І“ на Кандински, издадена на името на Хелене Кауфман от Бото фон Гамп, на 15 март, 1939 година, в Берлин, Германия.
— Откъде я имате? — сопна се тя. Наскоро беше получила писмо от Ана Шмид, в което се казваше, че Хана е поискала картината да бъде изпратена в Ню Йорк.
— Майка ви нищо ли не ви каза?
— Съвсем малко. Каза ми за картината, как Хелене я е купила и как са я скрили във фермата в Бавария. Но нищо повече. Защо този документ е у вас? — Тонът й все още беше рязък.
Той запази спокойствие, извади навита на руло хартия и й я подаде. Тя я разви и я задържа с едната си ръка, а той прихвана другия край и го притисна към масата. Това беше рисунка на млада жена.
Бавно, докато разглеждаше фигурата, едрите гърди, гъстата, сплетена на плитка и увита на главата коса, избягалите къдрици, които падаха по раменете, Изабела осъзна, че това е рисунка на майка й, на една много млада Хана. Нима това бе една от тайните й — че като млада е била модел?
— Откъде взехте това? — попита тя отново, объркана, сега остротата в гласа й бе заменена от любопитство. Тя вдигна очи към господин Келер.
— Когато майка ви напусна Германия, знаеше, че няма да се върне — започна той. — Тя носеше със себе си няколко важни за нея неща. Страхуваше се, че пристанищните власти ще ги намерят и може да я разкрият.
— Защото е пътувала с фалшиви документи? — Тя отново се вгледа в рисунката.
— Да, затова ги изпрати на мен.
— На вас? — Изабела вдигна рязко глава. Господин Келер не каза нищо. — Вие познавахте ли майка ми, когато е била модел?
— Не, не — каза той. — Точно тази рисунка е била подарък от баща ви. Това бе една от малкото творби, която тя притежаваше, когато беше принудена да избяга.
— Била е модел — рече Изабела повече на себе си, отколкото на него, докато пак разглеждаше рисунката. — Изглежда толкова млада и толкова… Не знам — може би свенлива — но в същото време много смела и уверена. Как седи на стола, с изпънати рамене и ръце в скута. Сякаш може да превземе света. И няма нищо между нея и… — Изабела се засмя, после усети, че се изчервява. Седеше тук с един непознат и обсъждаше гол портрет на майка си. Погледна към господин Келер. — Знаете ли как мисля за майка си?
— Кажете ми.