— Не такава. — Тя докосна рисунката със свободната си ръка, прокарвайки бавно пръсти по извивката на рамото на младата жена. — А предпазлива и изплашена. Ето как я виждам.
— Войната — каза той, сякаш беше очевидно.
— Тя е преживяла две.
— Както мнозина други — отвърна Келер.
— Толкова много загуби — татко, Вили, Хелене, Якоб, Йозеф… — И много други, за които сигурно още не знаем, помисли си Изабела. — Тя ми каза, че е трябвало да продадат картините, за да оцелеят в нацистка Германия и за да избягат. — Изабела се вгледа в лицето му и за кратък миг й се стори, че гледа в собствените си очи. В очите на човек, който е преживял огромна загуба. Пак сведе поглед, изплашена, че може да се разплаче.
— Нищо ли не ви е казала за бягството си? — попита Келер.
— Не. — Изабела поклати глава и пусна рисунката. Келер пак я нави на руло.
— Нищо за това, което работеше в Берлин? — попита той.
— Не.
— А за търга в Люцерн?
— Не.
Той се поколеба, като внимателно обмисляше думите си. Изабела виждаше колко напрегнати са тънките му устни, както и очите.
— Моля ви, бих искала да зная.
— Преди войната — каза той бавно, като добави още сметана в кафето си.
— Да — рече тя, окуражавайки го предпазливо.
— Хитлер се отвращаваше от всичко модерно в изкуството.
Изабела кимна.
— Всичко, което беше обявено за отвратително — по неговото собствено определение — беше конфискувано от държавните музеи. — Келер си пое дълбоко дъх, все още замислен, и Изабела си даде сметка колко неща не знае. — След смъртта на баща ви… Майка ви беше много компетентна, особено по отношение на модерните художници, които Хитлер така ненавиждаше. Всъщност тя беше изключителна — каза той с усмивка. — Не познавам друга такава жена… — Поколеба се и добави: — Жена, която може да чува цветовете.
Думите му я сепнаха. Майка й бе споделила това с малцина и сега като че ли се появи между тях, тук, в кафенето, и каза на дъщеря си: Аз вярвах на този човек, вярвай му и ти.
Да, помисли си отново Изабела, те са били любовници. Странно, но това не я притесни. Колко ли самотна е била майка й след смъртта на баща й. Ако този мъж й е донесъл утеха, защо да я отхвърля?
Но защо не беше дошъл тук при нея? Заради войната? Нима майка й се беше отказала от него — от мъжа, когото е обичала — за да дойде при дъщеря си?
— Хитлер също го видя — продължи господин Келер. — Нейните знания имаха стойност. Изкуството, което той твърдеше, че ненавижда, имаше стойност. Той се възползваше от всички и от всичко, взимаше каквото искаше, за да постигне целите си, и захвърляше останалото. Той използва майка ви. Тя беше принудена да работи в един негов склад в Берлин, за да каталогизира картините.
Изабела ахна. Това ли беше тайната, която майка й бе крила от нея всички тези години?
Нейният срам? Че е помагала на Хитлер?
Господин Келер продължи:
— Тя участва и в един търг в Люцерн, на който се продаваха тези конфискувани картини.
Но защо, питаше се Изабела, не й се беше доверила, нима се бе опасявала, че няма да разбере, че не е имала избор?
— Хитлер е ненавиждал това изкуство — каза тя, — и все пак е знаел, че то може да увеличи богатството на Райха?
— Да — отвърна Келер.
— Преди много години видях една телеграма, изпратена до майка ми. — Тогава смело повтори точните думи: — „Пратките доставени. Изабела трябва да знае истината.“
Той примигна веднъж, после отново, и тя видя, че губи самообладанието си, макар и само за секунда.
— Това ли е истината, която тя е искала да скрие? — попита Изабела. — Че е помагала на нацистите?
Устните му отново се стиснаха и по лицето му премина напрежение. Той вдигна чашата си, но Изабела знаеше, че е празна. Тя още не беше отпила от своята. Сервитьорката дойде, напълни неговата и попита Изабела дали иска да стопли кафето й. Тя поклати глава.
— Докато е била в Берлин, тя е успяла да скрие, да спаси, няколко картини — каза господин Келер. — Знаете ли колко картини са изгорени в Берлин?
— Не — отвърна тя бързо, искаше той да продължи.
Той отново като че ли обмисли думите си и рече:
— Тя се страхуваше, че това ще е съдбата и на картините, които не бяха избрани за търга в Швейцария. Че и те ще бъдат унищожени. Остави спасените от нея при мен и аз в момента се опитвам да ги върна на германските музеи, от които са конфискувани. Когато е тръгнала от Берлин за Швейцария за търга, тя ги скрила в подплатата на куфара си, заедно с тези неща. — Ръката му посочи рисунката и документа на масата, върху който Изабела беше сложила дланта си.