— И диаманти — каза Изабела и забеляза още едно потрепване в спокойната фасада на лицето му. Той беше изненадан. Тя си помисли, че те двамата някак ще разкрият цялата история на Хана. — От Хелене. Майка ми ги скрила в подгъва на полата си. Изпрати ме в частно училище благодарение на диамантите на Хелене и Якоб.
— А вие възползвахте ли се добре от тази нейна саможертва?
— Питате дали съм добра студентка?
Той кимна.
— Да, добра съм.
— Родителите ви щяха много да се гордеят с вас — каза той с усмивка.
— Благодаря ви — отвърна тихо тя, страхуваше се да не се разплаче.
— Мисля, че трябва да знаете какво стори майка ви — каза той, — защото по някое време може да свържат името й с търговията на изкуство в Германия и да се появят обвинения, че тя, заедно с други германски посредници, се е възползвала и е натрупала богатство чрез тези сделки. Мисля, че с времето ще се окаже, че голяма част от картините са откраднати, скрити или за жалост унищожени преди, по време на войната и дори след нея. Тази история тепърва ще бъде разказана. А когато това стане, историята на Хана Флайшман трябва да бъде разказана правдиво.
— Благодаря ви, че споделяте това с мен — каза Изабела.
— Картините ще бъдат върнати. Майка ви пожела това да стане анонимно. Но нейната история не бива да изчезва със смъртта й.
— Няма — увери го Изабела. — Ще ме държите ли в течение за връщането на картините?
— Да, разбира се.
Те поседяха известно време, като се гледаха предпазливо и мълчаха. Келер отново изпи кафето си. Той посегна към куфарчето си. Изабела не искаше този разговор да свършва. Искаше да знае повече.
— Господин Келер. — Тя посегна и докосна ръката му. Усети как той се напрегна. — Кога се запознахте с майка ми?
Отново усети предпазливостта му, ръката му стисна по-здраво куфарчето.
— Аз работех за един музей в Базел — каза той, докато бавно връщаше куфарчето на пода. — Отидох в Берлин, където работеше майка ви.
— Вие сте швейцарец?
— Да.
— Моля ви, продължете.
— Бях представител на музея за изящни изкуства в Базел. Искахме да купим няколко картини. Смятахме, че ги спасяваме, макар че наистина ги искахме за нашата колекция. Срещнахме се отново на търга в Швейцария. Там беше уредено пътуването на майка ви до Америка.
В ума си Изабела виждаше портрета на майка си, сякаш все още беше отворен пред нея, младата жена, която тя не познаваше.
— Тя беше прекрасна, смела жена. — Йохан Келер извади кърпа от джоба на сакото си и попи потта по горната си устна. Сгъна я внимателно и я прибра. — Ето защо трябва да знаете истината. Майка ви беше добра, смела жена. Забележителна жена. Нейната история не бива да бъде изгубена.
Глава 39
Ню Йорк
Август 2009 г.
— Значи картините са върнати в германските музеи? — попита Лорън.
— Честно да ви кажа, госпожо О’Фаръл, не знам със сигурност.
— И оттогава не сте се чували с господин Келер?
— Никога. Няколко години по-късно му изпратих писмо, адресирано до музея в Базел, където ми беше казал, че е работил. Питах дали има някакво развитие след разговора ни в Ню Йорк.
— Но той не ви отговори?
— Получих отговор от директора на музея. Информираше ме, че Йохан Келер е починал преди година и че той можел да ми помогне, ако е по делови въпрос. Ако въпросът бил личен, можело да се свържа с вдовицата му.
— Вдовицата му?
— Да, той беше женен. Изглежда, майка ми е имала връзка с женен мъж.
Известно време Лорън мълча. Какво да каже на една осемдесет и две годишна жена, която току-що бе признала, че майка й е имала любовна връзка преди повече от седемдесет години? Нямаше нужда и не беше редно да казва нищо. Накрая попита:
— Опитахте ли да се свържете с музеите, за да разберете дали част от тези конфискувани картини са били върнати?
— Лорън, знаете ли колко много музеи има в Германия и колко много картини, рисунки и други творби са били складирани в онзи склад в Берлин?
Госпожа Флечър за първи път се обръщаше към нея с малкото й име.
— Между шестнайсет и седемнайсет хиляди — отвърна Лорън.
Изабела се усмихна.
— Да, предполагам, че човек с вашата професия е запознат с фактите.
— Да — усмихна се Лорън.
— Нека ви покажа нещо — каза Изабела. Гласът й остана спокоен, но в него се усещаше и някакво вълнение. Нима и последният защитен слой от недоверие падаше?
Изабела бавно извади снимката от рамката и свали картонения гръб.
— Какво е това? — попита Лорън, като се вгледа в нея.