— Мисля, че е списък. Според мен е описание на картините, които майка ми е спасила от онзи склад.
— Еха… — Лорън не можа да каже нищо друго. Взираше се в написаното. Дати, германски градове, думи на немски — някои очевидно бяха имена на музеи и вероятно инициали на художници. — Тя е записала описанията, художниците, музеите в Германия, от които са взети картините?
— Да, така мисля.
— Може би той наистина ги е върнал — помисли си Лорън, осъзнавайки, че е изрекла думите на глас и че и нейната предпазливост и резерви са изчезнали.
— С тази информация — каза Изабела — можем да проследим картините. — В гласа й отново се усещаше напрежение, леко колебание. — От години избягвам този проблем, знаех, че майка ми наистина е работила за нацистите, знаех и това, което господин Келер ми каза, и все пак се питах дали той не крие нещо, винаги съм усещала, че в тази история има още нещо. Имах чувството, че той се опитва да защити майка ми, вероятно дори ме излъга. Беше толкова очевидно, че я е обичал. И аз продължих да се чудя какво е станало с тези картини. Ако не са били върнати, това няма да изчисти името на майка ми, ако бъде обвинена в престъпления срещу Германия. Когато се срещнах с господин Келер, той каза, че в някакъв момент може да се появят обвинения. Мисля, че остави на мен да я защитя. И все пак усещах, че ми спестява важни факти, които ще са ми нужни, за да направя това. И така, аз чаках, повече от шейсет години. Никой не обвини майка ми в кражба или в сътрудничество на нацистите, и аз реших, че това никога няма да се случи, че няма да е нужно да говоря за това. И просто го оставих настрани. Но после се появихте вие… — Изабела се взираше в Лорън, сякаш питаше: Какво ще правим оттук насетне?
— Бих искала да помогна — каза Лорън.
— Може да пишем на тези музеи — отвърна предпазливо Изабела — и да питаме дали тези конкретни картини са върнати. — Лорън виждаше, че тя иска да разкрие всичко. Иска да продължи напред.
— Може — отвърна Лорън. — Но имам идея как може да стане много по-лесно и по-бързо. Поне ще е някакво начало. Като използваме този списък, имената на музеите, градовете, художниците… Да, нека започнем с имената на музеите. Много от тях имат описи в уебсайтовете си, както и служители за връзка и телефонни номера. Говорите ли все още добре немски?
— Да, разбира се — отвърна Изабела.
Лорън бръкна в чантата си и извади телефона си.
— Е, да започваме с проверката.
Глава 40
Ню Йорк
Две години по-късно
— Ще ми се госпожа Флечър да присъства — каза Лорън на Патрик, когато завиха по Пето Авеню.
— Сигурен съм, че ще присъства духом — отвърна той. — Ако здравето й позволи, ще дойде.
И Хана, помисли си Лорън. Ще ми се и Хана да беше тук. Щеше да е доволна. Тя погледна към двете деца на задната седалка, бебето беше закопчано добре в седалката си, Адам — в своето столче. Петмесечната Мелани си смучеше биберона, а пухкавата й брадичка беше опряна на лигавничето, което Лорън й бе сложила, за да предпази новата рокличка, поне докато стигнат до музея. Беше красив есенен ден, дърветата в града тъкмо бяха започнали да пожълтяват. Циганско лято, ярко слънце, синьо небе. Лорън не би могла и да мечтае за по-съвършен ден, макар че презентацията щеше да се проведе на закрито.
Тя бе помолена да говори. Беше с нов костюм — тясна черна пола и бродирано цветно сако. Рядко обличаше такава пъстра дреха. Беше преглеждала бележките си отново и отново, искаше всяка дума да си е на мястото. През изминалата седмица всеки ден ходи при Изабела, добавяше и съкращаваше, а госпожа Флечър кимаше одобрително или клатеше глава в отрицание. Понякога дори продумваше, макар че й беше трудно да говори. Бяха я изписали от рехабилитационния център само преди четири месеца и според терапевта се справяше прекрасно. Изабела вероятно нямаше да се съгласи с тази оценка.
През месеците след първата им среща преди повече от две години Лорън и Изабела работиха заедно, като използваха информацията, която Хана бе записала на гърба на снимката на Изабела и Вили. И установиха, че всички картини, които Хана беше взела от Берлин, са върнати преди много години в законния си дом. Това бе направено анонимно. Чрез директора на един от музеите Лорън научи, че един швейцарец, изтъкнат специалист по изкуството от началото на двайсети век, на име Петер Келер — странно, но Лорън беше използвала негово изследване при дипломирането си — е помагал на баща си за връщането на картините. Сега той беше почти деветдесетгодишен и бе познат на директора. Бащата на Петер Келер, Йохан Келер, беше починал преди и последната картина да бъде върната и синът му така и не знаеше коя е жената, която беше изнесла картините от склада в Берлин и бе помолила Йохан да ги върне в музеите, от които са били конфискувани.