След като завършиха проекта си, Лорън бе доволна, че Хана не е задържала нищо за себе си и че семейството й не се е облагодетелствало по никакъв начин. Всъщност огромната й грижа към изкуството беше спасила картини, които иначе щяха да бъдат унищожени.
Лорън продължи да се отбива при Изабела, но с течение на месеците посещенията й ставаха все по-редки.
След около година получи обаждане от адвокат, който бе оставил съобщение, че би искал да се срещнат по въпрос, свързан с госпожа Андрю Флечър. Сърцето на Лорън се сви, когато разпозна името на фирмата. Тя беше помагала на дядо й и баба й Голдман за уреждане на имотни въпроси.
— Пристигнахме — обяви Патрик, когато спряха на паркинга на музея. — Готова ли си?
— Да — отговори Лорън с притеснена усмивка.
Изабела бе поискала Лорън да присъства на семейната среща, на която щяха да бъдат адвокатът и племенникът й Ричард Барбър, който наскоро се беше пенсионирал от „Флечър Ентърпрайсис“ и сега фирмата се ръководеше от праплеменник на Изабела. По въпросите, които щяха да се обсъждат, ставаше ясно, че Андрю и Изабела са били много добри към останалите членове на семейство Флечър. Изабела седеше мълчаливо, докато обясняваха условията по завещанието й и желанията за разпределение на имуществото. Картините щяха да бъдат дарени на различни музеи в града.
Адвокатът описа всяка от тях и реципиента, избран от Изабела.
— Една рисунка с молив — четеше той от списъка — на гола жена, седнала на стол. Шейсет на четирийсет и пет сантиметра. Картон. Датирана между хиляда и деветстотната до хиляда деветстотин и десета година. Художник неизвестен. На Лорън О’Фаръл.
Лорън погледна към госпожа Флечър и осъзна, че това е рисунката на Хана. Какъв прекрасен подарък, помисли си трогната тя. Знаеше колко е ценен. Кимна с благодарност на напълно овладяната Изабела, докато вътрешно се бореше със сълзите, а адвокатът продължаваше да чете.
„Композиция II“ на Кандински щеше да бъде дарена на музей „Метрополитан“, и то възможно най-скоро. Лорън, която познаваше историята на картината, бе помолена да координира това.
Ричард Барбър не показа никаква емоция по въпроса и Лорън предположи, че леля му вече го е информирала за желанията си и че тази среща се състои всъщност заради нея самата.
Докато Патрик паркираше колата, тя отново погледна бележките си, макар че знаеше наизуст всяка дума от речта си. Всяка дума, беше одобрена от Изабела. Тя пъхна бележките си в малката си чантичка. Патрик помагаше на Адам. Лорън взе Мелани от столчето. Тя беше заспала по пътя. Може би щеше да спи по време на презентацията. Сините очи на бебето се отвориха широко.
— Нали ще си послушна, докато мама говори? — попита Лорън. Мислеше да наеме детегледачка, но реши, че този ден е твърде важен. Днес се създаваше история и Лорън искаше децата й да присъстват, дори да нямат спомен от събитието. Когато погледна Патрик, усети как сърцето й бумти и дразнещото потрепване зад лявото й око отново се появи. Сигурно бе луда да води бебе и петгодишно дете на такава важна музейна презентация.
— Не се тревожи за нас — успокои я той. — Твърде късно е да размислиш сега. Ако започне да хленчи, ще я изнеса.
— И аз ще я изнеса — предложи Адам.
— Благодаря ти, скъпи. — Лорън хвана сина си за ръка и попита Патрик: — Носиш ли апарата?
Той го извади от джоба си и я снима, както държеше Мелани на хълбока си и стискаше ръката на Адам.
— Изглеждаш чудесно — каза той.
— Благодаря ти. — Радваше се, че избра пъстра дреха, нещо, което и Хана, и Василий Кандински без съмнение щяха да сметнат подобаващо за случая.
Когато влязоха в галерията, Патрик взе Мелани и посегна към ръката на Адам. Очите на Лорън веднага бяха привлечени от „Композиция II“ на Кандински. Тук, в музея, под специално пригодената за картината система от светлини, цветовете бяха смайващи. Група хора вече се бяха събрали пред нея. Директорът тръгна към Лорън, но беше спрян от жена, която бе един от най-щедрите дарители на музея. Лорън огледа стаята, за да види дали Изабела не е променила решението си.
Когато й се обади вечерта, тя каза категорично не. Лорън предполагаше, че е твърде горда, за да се покаже в такова състояние. Едната страна на тялото й бе частично парализирана и макар че беше красиво облечена, когато Лорън я посети — благодарение на сестрата, която се грижеше за нея — за нея ставаше все по-трудно да излиза от дома си. Лорън вече знаеше, че Изабела е горда, но може би и твърде срамежлива. Лорън предполагаше, че вероятно и преди инсулта е излизала рядко. Доставяха й хранителните продукти у дома, а една жена идваше да чисти всяка седмица. Изабела никога не говореше за излизанията си навън и един ден, когато Лорън я покани на обяд, тя отвърна: „О, по-удобно ми е тук, у дома.“