Лорън забеляза кмета на Ню Йорк, а после и губернатора. В „Таймс“ се бяха появили няколко статии за това дарение. То беше голяма новина. Тя се запита дали някой от роднините на Изабела ще се появи. Можеше да разпознае единствено Ричард Барбър, а не го виждаше никъде.
Погледна разочарована Патрик, после се обърна и смаяна видя как майка й, баща й, брат й и съпругата му, и двете им деца влизат в залата.
— Каква прекрасна изненада! — възкликна Лорън и хукна към тях, целуна майка си по бузата, прегърна баща си, а после награби останалите в групова прегръдка, докато сърцето й бумтеше от вълнение и притеснение.
— О, виж се само! — възкликна майка й, като взе бебето от Патрик. — Виж колко си пораснала.
— Аз също — обади се Адам.
— Да, ти растеш много бързо — каза баба му, а дядо му разроши леко косата му.
— На колко си станал, на петнайсет? — попита закачливо дядо му. Адам се засмя и Лорън забеляза, не за първи път, че баща й се отнася много по-свободно и сърдечно с внуците си, отколкото навремето с нея и брат й.
— Много се гордеем с теб — каза майка й и баща й кимна. От него не можеше да очаква повече, но и то беше достатъчно. Те бяха тук.
Долетели от Калифорния през нощта, обясни майка й, и отседнали в обичайния хотел. Никога не оставаха при Лорън и Патрик, когато пътуването беше планирано. Майка й все повтаряше: „Нали знаеш, възрастните хора имат нужда от лично пространство, а и баща ти става поне десет пъти през нощта.“
Директорът се приближи и Лорън представи близките си, но без да спира да оглежда залата. Изабела още я нямаше. Нямаше и представител на семейството й.
Директорът представи пред събралите се неколцина от важните гости и дарители на музея и доста от присъстващите. Покани всеки на приема в Залата за клиенти в музея след презентацията и изрази искрената си благодарност за щедростта на госпожа Изабела Флечър, която даряваше „Композиция II“ на Кандински, едно от най-великите открития в света на изкуството през този век.
После представи Лорън, която щеше да говори от името на госпожа Флечър, която не можела да присъства поради здравословни причини.
— Всяка картина — започна Лорън — има история — историята на художника, времето и мястото на създаването й, история за онези, които са й се наслаждавали, които са я притежавали. — Тя опря ръка на катедрата. Сега беше още по-притеснена заради присъствието на родителите й. Погледна към бележките си. Когато вдигна очи, я видя в дъното на залата, хванала под ръка племенника си, с другата ръка стискаше бастуна си. Беше с красив вълнен костюм в червеникавокафяво. Една жена, вероятно съпругата на Ричард, стоеше вляво от него; млада двойка, може би праплеменникът и съпругата му, ги следваха.
Изабела вдигна гордо глава с лека усмивка и извъртя очи към племенника си, за да покаже, че той е причината за тяхното закъснение.
Лорън се усмихна на Изабела, беше много доволна, че е тук, чувстваше, че този ден вече е станал съвършен. Знаеше, че тя не би искала да я представят или да става причина за прекъсване, затова замълча само за миг, докато малката групичка се настани на столове в дъното на залата.
— Искам да ви разкажа историята на една млада жена — продължи Лорън, — която през хиляда и деветстотната, на шестнайсет години, е напуснала семейната ферма в Бавария и е тръгнала за Мюнхен. Вероятно е търсила приключения и вълнения, но аз съм сигурна, че тогава не е имала никаква представа какво я очаква. Намерила си работа в дома на изтъкнат търговец на изкуство и се появила искрата на любовта — към този човек, който накрая станал неин съпруг, и към изкуството. — Лорън срещна отново погледа на Изабела и видя одобрение, което й помогна да успокои треперещите си ръце и гласа си. — Страст, която щяла да остане до края на живота й и която след време хвърлила Хана, неволно, в свят, в който всяка стъпка и всяка мисъл били контролирани. — Лорън замълча за миг и си пое дълбоко дъх. — Тази жена се казва Хана Флайшман, майката на Изабела Флечър. А търговецът на изкуство е бащата на госпожа Флечър, Мозес Флайшман.
Изабела кимна. Лорън отново погледна към хората в залата: Патрик, Адам — слава богу, беше кротък — брат й, снаха й, децата им. Майка й държеше бебето на коляното си и леко го подрусваше. И двете я гледаха много внимателно, Мелани явно разпознаваше гласа на майка си.