— А Кандински?
— О, да.
— Купила е картината от самия художник? — попита Лорън. — В Мюнхен?
— Да.
— Казахте, че картината е купена два пъти?
— Да, така казах. — В гласа й се усещаше нотка на раздразнение, сякаш предупреждаваше младата жена да бъде търпелива. Лорън си спомни за всички документи, които бе проучила, немски архиви, американски имиграционни документи, безкрайните часове, които вече бе посветила на този проект, а сега беше така близо до целта.
— Да, първоначално е купена от Кандински — каза госпожа Флечър, — но избързваме със събитията. — Лорън се усмихна и кимна, доловила лекия укор в гласа й.
Глава 4
Мюнхен
Октомври — ноември 1900 г.
Когато госпожа Хирш се разболя и не можеше да става от леглото, госпожа Щадлер, главната готвачка, помоли Хана да отнесе подноса на господарката и тя прие тази задача с готовност. Беше много любопитна да види жената, заради която дъщерята беше заминала, жена, която вече бе решила, че не харесва.
Когато влезе в стаята, госпожа Флайшман седеше в леглото. Имаше бледа кожа с леко розови бузи. Дългата й руса коса падаше по слабите й рамене, а във вдлъбнатинката на изящната й шия лежеше медальон с овална форма. Когато се приближи, Хана забеляза обрамчените с тъмни мигли очи. Те бяха с най-необичайния цвят, който бе виждала. Не бяха кафяви или сини, или зелени. Очите й можеха да се опишат единствено като златни и в цвета им имаше някаква мека, сладостна и тъжна нотка. Хана я чуваше съвсем ясно.
В скута на госпожа Флайшман лежеше отворена книга. Тя вдигна очи, усмихна се и Хана веднага разбра, че не може да мрази тази жена, която се усмихваше на една непозната.
— Благодаря ти, Хана — отвърна тя, обръщайки се към нея по име. — Моля те, сложи подноса тук. — Гласът й бе с почти същия цвят като очите и това сепна Хана. — Ти си сестра на Кати, нали?
— Да, госпожо Флайшман — отвърна Хана, докато оставяше подноса на масичката до леглото. Вдигна капака, както й бе казала госпожа Щадлер, наля кафе от сребърна каничка, добави две капки сметана и бучка захар и остави лъжичка в чинийката.
— Много приличаш на сестра си.
Хана отново се изненада, че тя знае името на сестра й и че дори знае как изглежда Кати. Някак си беше внушила, че госпожа Флайшман не се интересува много от прислугата. Погледна към корицата на книгата. Роман. От Теодор Фонтане.
— Ти можеш ли да четеш? — попита госпожа Флайшман, докато разбъркваше кафето. Очите й се вдигнаха, за да срещнат погледа й. Беше много по-млада, отколкото Хана бе очаквала. Знаеше, че госпожа Флайшман е по-млада от съпруга си, но тя изглеждаше почти на възрастта на Кати, която беше на осемнайсет, с две години по-голяма от Хана. И все пак в нея се усещаше някаква умора, под златните очи имаше сенки, сякаш бе живяла много дълго.
— Да, мога. — Никога не беше ходила на училище, но майка й, която вярваше, че образованието е важно дори за дъщеря на един фермер, бе научила децата си да четат, или пък те се бяха научили взаимно. Тъй като нямаше класове, изпити и всички напредваха със свой собствен ритъм. Хана бе любопитно дете — „моето любопитно малко зайче“, така я наричаше майка й. И мечтателка. Обичаше не само приказки, но и история. Четеше всичко, до което се добереше, и когато още беше добре, майка им ги водеше да взимат книги от библиотеката в Кемптен веднъж или два пъти в месеца.
Госпожа Флайшман помоли Хана да й почете от книгата, после й каза да придърпа креслото, което стоеше до паравана в другия край на спалнята, по-близо до леглото.
Хана седна на меката розова възглавница, отвори книгата и започна да чете. Не разбра много от прочетеното. Госпожа Флайшман я слушаше внимателно, като късаше нервно парченца от кифлата си и изпи две чаши кафе. После избърса нежните си тънки устни с бялата ленена салфетка, която Хана бе сгънала на подноса по нареждане на госпожа Щадлер.
— Благодаря ти — каза госпожа Флайшман след малко. Остави салфетката на подноса и пак легна, сякаш усилието да яде я беше изтощило. — Моля те, попитай как е госпожа Хирш. Надявам се, че се възстановява.
Хана така и не успя да пожелае скорошно оздравяване на госпожа Хирш. Когато се върна с подноса в кухнята, разбра, че възрастната жена е починала.
Ето така Хана се озова в сърцето на домакинството на Флайшман. След смъртта на госпожа Хирш тя стана лична прислужница на госпожа Флайшман. Изобщо не съжаляваше за работата си като помощница на икономката, макар че отначало й липсваше времето, което прекарваше с картините, докато чистеше.