В дните, когато госпожа Флайшман се чувстваше добре, Хана й помагаше да се облече за вечеря. Тя се изморяваше лесно, ядеше малко и често ставаше от масата преди последното ястие, особено когато имаха гости.
След вечеря, докато Хана й помагаше да се приготви за лягане, сваляше вечерната рокля и решеше дългата й златна коса, господарката й разказваше истории — за хората, присъствали на вечерята, за мястото им в мюнхенското общество, за ролята на всеки от тях в света на изкуството. Понякога обясняваше как съпругът й е направил продажба по време на вечерята. Хана виждаше, че тя много го обича — заради добротата, уменията му и заради способността да забавлява гостите си, да ги кара да се чувстват добре, да ги предразполага да купуват ценни и ужасно скъпи картини, да ги убеждава, че някой художник може да промени света на изкуството, като отведе и тях, като инвеститори, чак до върха. Госпожа Флайшман разбираше, че това е бизнес, макар че дълбоко уважаваше и обичаше художниците заради самите им творби. Тя познаваше всички и можеше да опише подробно особеностите на творчеството им. Даваше на Хана книги от библиотеката, в които се разказваше за изкуството на миналото, за класическите скулптури на древните римляни и гърци, за красивите картини на Италианския ренесанс, за бароковото изкуство в Германия, Холандия и Испания.
Хана й четеше най-новите романи, книги за философия и религия и модни списания, които идваха от Париж. Госпожа Флайшман казваше, че когато се почувства по-добре, ще отидат с господин Флайшман в Париж, за да пазаруват и да посетят галериите, да видят новите тенденции в най-оживения, вечно променящ се свят на френското изкуство, където художниците използваха цветове и форми по непознати досега начини.
Госпожа Флайшман бе нежна и женствена и все пак притежаваше едно почти мъжко качество. Интересуваше се от всичко, караше Хана да й чете вестника всеки ден и коментираше политическата ситуация. Интересите й не бяха свързани единствено с кухнята и домакинството, а със света, който тя сякаш успяваше да обхване дори от своя малък свят, който често се ограничаваше до спалнята й.
Казваше се Хелене, също като Елена от гръцката митология. Най-красивата жена на света, дъщерята на Зевс.
Според порядките в домовете на богатите тогава госпожа Флайшман имаше отделна спалня. Хана не знаеше дали господин Флайшман някога я посещава, освен да я вземе за вечеря. Говореше се, че госпожа Флайшман е твърде крехка, за да изпълнява съпружеските си задължения. Освен това се носеха и слухове, че съпругът й ходи в публични домове, но Хана не можеше да си представи толкова изискан господин като господин Флайшман да прави подобно нещо.
Когато бяха заедно, понякога в салона след вечеря, тя виждаше, че той я обича. Личеше по това как я гледаше в очите, по нежния му допир, когато слагаше ръка на рамото или на кръста й, докато я изпращаше нагоре по стълбите, или когато я целуваше по устните, преди тя да влезе в стаята си, а той — в неговата. Как Хана бе видяла всичко това? Тя трябваше да е винаги подръка, за да помага на своята господарка.
Настроението на госпожа Флайшман често се променяше. Понякога се наслаждаваше на закуската, която Хана носеше в стаята й, и не спираше да говори за пътуванията със съпруга й през първите години на брака им, как са посещавали ателиетата в Париж. Каза на Хана, че семейното богатство е натрупано благодарение най-вече на продажбите на антики и традиционно изкуство, а не от съвременни картини, но господин Флайшман, за разлика от баща му, който бе започнал този бизнес, много се интересувал от съвременните тенденции.
— Сега в света на изкуството се случват толкова много неща — каза тя на Хана, — толкова е вълнуващо. — Хана долавяше в гласа й ентусиазъм, желание да участва в работата на съпруга си.
И все пак понякога тя едва продумваше и я молеше да излезе от стаята. Когато Хана се връщаше да я провери, храната стоеше недокосната на подноса.
В най-добрите си дни госпожа Флайшман молеше Хана да я заведе в музикалния салон и сядаше пред пианото. Посочваше й да седне на стол до нея и свиреше най-красивата музика, която Хана бе чувала през живота си. Казваше й имената на композиторите — Бах, Хендел, Моцарт, Вагнер. Но с времето все по-често се изморяваше и пръстите не я слушаха. Имаше дни, когато не можеше да свири. И понякога плачеше. Един ден започна да свива пръстите си един по един и да удря силно по клавишите от слонова кост.