След този изблик няколко дни не се върнаха в музикалния салон, а когато го сториха, госпожа Флайшман каза:
— Моля те, седни до мен. — Потупа пейката до себе си и когато Хана седна, тя сложи ръце върху нейните. — Пръстите тук — каза и ги насочи. — Натисни този клавиш съвсем леко, а после с повече сила. Да, точно така; задръж го само за миг. Да! Да! — възкликна с удоволствие.
Странно, но на Хана й беше лесно, сякаш винаги е знаела кой клавиш на пианото да докосне, точния натиск, точния момент, ритъма. И винаги успяваше да повтори звуците в главата си, дори когато не свиреше. Цветовете — виждаше ги. О, да, какви прекрасни цветове идваха от тази музика.
След още една седмица, в която не спираше да я хвали, господарката й каза, че има дарба, и предложи:
— Нека те науча да разчиташ ноти. Някой ден няма да съм тук, за да те насочвам.
Тези думи не се харесаха на Хана и тя забеляза, че госпожа Флайшман усети смущението й.
— Е, някой ден, мила моя Хана, ти ще си идеш. Ще се омъжиш и ще имаш прекрасни малки дечица, за които да се грижиш. Ще свириш хубави приспивни песни, тихи и сладостни. Искаш ли да се научиш да разчиташ музиката?
— Да, госпожо Флайшман, искам.
Но Хана не се учеше така бързо и виждаше, че госпожата започва да се изнервя. Хана от все сърце искаше да й угоди. Искаше да я накара да се усмихне.
— Не, не — извика една сутрин госпожа Флайшман, когато седнаха в музикалния салон веднага след закуска. Обикновено се чувстваше най-добре сутрин, но вече беше краят на ноември, времето застудяваше и Хана виждаше, че тя понася много трудно зимата.
— Кое е толкова трудно? — Госпожа Флайшман пое дълбоко дъх. — О, Хана, моля те, прости нетърпението ми. — Гласът й трепереше, също като ръцете. — Не разбирам защо ти е толкова трудно. Ти си такова умно момиче, по-схватлива си от всички, които познавам. — Тя посочи към една нота, написана на партитурата върху пюпитъра, и с другата си ръка започва да движи пръстите й по клавишите. Това движение беше някак плашещо отсечено и Хана също се разтрепери.
Внезапно разбра. Вече я виждаше — тази нота беше за зеления тон, а другата за златистожълтия.
— Това е златният звук — възкликна тя и осъзна, че го е казала на глас едва когато госпожа Флайшман изправи гръб и се втренчи в нея смаяна и объркана.
— Златен звук? — попита тя.
Хана не искаше да й казва за цветовете, за да не я помисли за луда.
— Какво имаш предвид под златния звук?
— Нищо — отвърна Хана.
— Този звук те кара да мислиш за злато?
— Не да мисля.
— А?
— Виждам го — прошепна Хана.
— Виждаш цвят? — Гласът на госпожа Флайшман бе съвсем тих.
Хана кимна.
— А това? — Госпожа Флайшман натисна съвсем леко един клавиш, по-плътен тон в лявата част на пианото. Изглеждаше едновременно развеселена и любопитна.
— Синьо — каза Хана.
Госпожа Флайшман натисна друг клавиш.
— А този?
Хана не отговори.
— Моля те — настоя нежно госпожа Флайшман, — кажи ми. Всички ноти ли имат цвят?
— Синьо — каза Хана.
— Като това? — Госпожа Флайшман натисна отново клавиша, чийто звук Хана беше нарекла син.
— Да, но друго синьо.
— Като това? — Госпожа Флайшман посочи към тъмносиня кадифена възглавница на канапето.
Хана поклати глава.
— Не, много нежно синьо, като на ранна пролетна утрин, синьото на небето над хоризонта.
— Доста конкретно. Много интересно. А това?
Те продължаваха по клавишите и Хана описваше цветовете. Тогава госпожа Флайшман комбинира няколко тона. Хана не можеше да каже просто оранжево или розово, или синьо, защото не беше такова. Не това виждаше. Всяка нота бе конкретен оттенък или тон, някои от тях не знаеше как да назове, затова ги сравняваше с цветове, които познаваше предимно от природата, но невинаги успяваше да ги обясни добре. Само да можеше госпожа Флайшман да види това, което виждаше тя. Колко недостатъчни бяха думите, за да го опишат.
— Тиква, точно преди жътвата, и меден пъпеш, узрял, свеж и сладък. — Хана виждаше цветовете ясно с всяка нота. И разбираше, че госпожа Флайшман я изпитва, повтаря отново и отново, за да се увери, че тя ще каже същия цвят за конкретен звук.
— Ти наистина виждаш цветове в музиката! — каза госпожа Флайшман, гласът й звънтеше от вълнение.
Хана кимна, за първи път доволна от дарбата си, която явно много се харесваше на господарката й.
Всеки следобед, след обяда в стаята си и след като Хана й почетеше, госпожа Флайшман заспиваше дълбоко. Лекарят, който често идваше в къщата — като меценат на изкуството и приятел, а и за да се грижи за нея — й беше дал лекарство за сън. Хана знаеше, че тя трябва да го пие само вечер, но господарката й често го взимаше и през деня. Тя винаги спеше поне три часа следобед, а понякога и повече. Отначало Хана отиваше в кухнята да види Кати или да помогне за вечерята, но когато осъзна, че няма други задължения, реши следобедите да излиза на разходка.