— На осемнайсет — отвърна тя без никакво колебание. Осъзна, че от нея ще излезе добра лъжкиня, щом думата се изплъзна от устните й с такава увереност.
— Къде сте работили?
— В една частна школа — отвърна тя, защото си спомни разговор от вечерята със студенти от Академията. Господин Кандински не беше ли казал, че когато е дошъл в Мюнхен, е учил в частна школа? — „Антон Абже“ — добави, спомнила си името.
Той кимна, сякаш тя отговаряше правилно на въпросите му. За миг й се прииска да я беше хванал в лъжа. Какво правеше тук? Защо се оплиташе така в лъжи?
— Сигурно някой ангел ви изпраща точно днес — каза младият мъж. — Имаме клас за рисуване от натура в… — Погледна към китката си. Носеше нещо като златна гривна, но се оказа, че е часовник. — Само след пет минути — продължи той и я погледна, — а моделът още не е дошъл. — Тя беше впечатлена от часовника му. Баща й носеше джобен на златна верижка, както и господин Флайшман. Никога не беше виждала мъж да носи часовник, който прилича на женско бижу. — Днес свободна ли сте?
— Днес? — попита тя, защото не се сети какво друго да каже. Не смяташе да го прави. Просто попита. Дори не беше сигурна, че може да го направи. — Днес?
Той отново погледна китката си. Ако имаше часовник и тя щеше да го погледне, но Хана познаваше времето по старомодния начин — по слънцето и по онзи вътрешен ритъм, който й подсказваше, че госпожата скоро ще се събуди от дрямката си и ще има нужда от помощ, за да се облече за вечеря.
Да си свали дрехите? Пред група непознати, пред млади мъже? Да, в името на изкуството, би могла.
— Да — каза тя.
— Ела, ангелче — каза той, но в гласа му нямаше нищо похотливо. Струваше й се мил, или може би добър, но Хана никак не се чувстваше като ангел. Докато го следваше, изпитваше само лека вина, която й се стори твърде малка за онова, което щеше да стори. Щеше ли да извърши смъртен грях? Храм на Светия Дух. Да си свали дрехите пред напълно непознати?
Младият мъж я въведе в ателието. То не беше каквото си го представяше. Не знаеше точно какво е очаквала, но кой знае защо си мислеше, че стените ще са покрити с картини и скици като в галерия „Флайшман“ на Театинерщрасе, където бе ходила с госпожа Флайшман при едно от редките й излизания от дома. Хана бе успяла да зърне само за миг галерията, защото се отбиха за малко. Тогава беше разочарована, че няма време да разгледа, и сега бе не по-малко разочарована от видяното.
Стените бяха бели и голи. Подът беше дървен, без килими като в разкошния дом на Флайшман. Из стаята бяха пръснати дървени столове и поставки като онези, на които господин Флайшман слагаше картините, които бе донесъл да покаже на гостите си на вечеря. Той ги наричаше стативи. Въздухът беше наситен с някаква миризма, която напомни на Хана за боровете в гората до дома. Беше хубава, чиста, успокояваща миризма. На прозорците нямаше завеси и влизаше обилна светлина. Видя завеса в ъгъла, където младият мъж й каза, че може да се съблече. Той й даде копринен халат, който изглеждаше като по-евтина версия на халата, който госпожа Флайшман обличаше над нощницата си, когато се почувстваше достатъчно добре, за да закусва на масата до прозореца в стаята си. Стори й се странно, че има специално място за събличане. Като че ли всичко беше на обратно и едва сега очакваната вина и притеснение надделяха. Ако имаше повече време да помисли, със сигурност щеше да избяга от стаята.
Свали си обувките, полата, блузата и бельото, окачи ги на месинговите куки на стената. Сложи си копринения халат и се обгърна с ръце, беше й студено. А сега? Трябва ли да отиде в ателието? Или да изчака някой да я извика? Реши да изчака. Вече чуваше шумолене на хартия, местене на столове по пода. Гласове на студенти.
Все мъже, помисли си и усети как я облива топла вълна. Ами ако свалеше халата и тялото й бе покрито с червени петна от смущение? Сега чуваше и смях, младите мъже си бяха млади мъже, като братята й, като баща й, като мъжете от фермата. Какво правеше тук? Дали все още можеше да се откаже? Да се облече и да избяга от ателието? Дали госпожа Флайшман вече се будеше от дрямката си?
Хана чу как един мъж се прокашля от другата страна на завесата.
— Госпожице, готова ли сте? Студентите са тук.
Тя излезе.
Той се усмихна, но не многозначително или неприлично, просто приятна усмивка. И все пак в същото време на челото му се оформяше бръчица от изненада. Хана позна господин Фон Щук, хубавия преподавател с тъмната къдрава коса и гъстите черни мустаци. Художникът, който увиваше змии около голите си жени. Тя усети как гърлото й се стяга и за миг си помисли, че ще припадне или ще избухне в сълзи.