Щом влязоха в преддверието, от кухнята засвири чайник.
— Ще желаете ли чай? — предложи Изабела Флечър. Лорън се запита дали не е нагласила нещата така, че чайникът да изсвири точно когато влизат във всекидневната. Зарадва се, че е дошла навреме — макар че по принцип никога не закъсняваше — защото това явно нямаше да се приеме добре тук.
— Да, благодаря ви, би било чудесно — каза тя на госпожа Флечър, но ако зависеше от нея, не би избрала точно чай.
Изабела посочи дивана и излезе от стаята да донесе чая. Лорън се настани, остави в краката си голямата чанта, която й служеше и за куфарче, и огледа набързо обстановката. Стаята миришеше на свежи цветя — на масичка до вратата имаше кристална ваза с жълти рози — и на още нещо, което не успя да определи, смесица от полир за мебели с лимонов аромат и друга, позната, но неназовима миризма, смътно медицинска, която често долавяше при посещенията си при възрастни клиенти. Завесите бяха леко отворени, а стаята бе тиха и слабо осветена. Очите й бързо обходиха всичко, мраморната камина и вградените лавици, пълни с книги с твърди корици. Красив мек диван и кресла с копринени и бродирани възглавници бяха разположени върху дървен под, покрит с ориенталски килими, които изглеждаха протрити точно колкото да покажат автентичността си. Мебелите бяха традиционни, но изкуството по стените — многобройни картини, скици и офорти, макар че не се виждаха добре на смътната светлина — беше модерно. Творби на експресионисти. Импресионисти. Абстрактни картини. Бързи, небрежни скици с молив и мастило. Сърцето на Лорън прескочи удар. Възможно ли беше да са оригинали?
Тя забеляза над камината нещо, което приличаше на Франц Марк, една от пъстрите му картини на животни. Габриел Мюнтер, ярък селски пейзаж от Мурнау. Може би офорт от Ото Дикс, макар че беше твърде далече, за да види подробностите. Все немски художници. Все художници, които явно са били обявени за упадъчни. Тъкмо щеше да стане и да се приближи до картините, когато госпожа Флечър се върна с поднос. В тази жена имаше някаква старомодна, добре шлифована елегантност, макар че маниерите й бяха твърде сковани и официални. Лорън предположи, че е в края на седемдесетте или в началото на осемдесетте си години.
— Много мило от ваша страна, госпожо Флечър — каза тя, когато жената остави подноса на масата. Бисквити бяха наредени в малка чинийка, поставена до чайник, порцеланови чашки, ленени салфетки, малки лъжички и захар. Бисквитките бяха съвършено кръгли, явно от магазина.
— Вече рядко приготвям бисквити — каза госпожа Флечър с лека извинителна нотка. Тя наля по чаша чай, предложи захар, която Лорън отказа, и после й поднесе чинията с бисквити. Лорън бе обядвала късно и не беше гладна, но взе една от любезност и я сложи на салфетката си.
Тогава госпожа Флечър се настани в голямо кресло, обърнато така, че да може да разговаря с Лорън, която от своя страна установи, че диванът е твърде мек, за да е удобен. Госпожа Флечър се намести и изправи гръб, дискретно подпъхвайки една от безбройните възглавници зад себе си. Сложи миниатюрно количество захар в чая си, разбърка го и остави лъжичката на чинийката.
— Тези картини — каза небрежно Лорън, сякаш започваше просто любезен разговор, преди да премине към предполагаемото разследване — са много красиви.
Изабела кимна.
— Много са модерни и пъстри — добави Лорън, все едно не разбираше нищо от изкуство. — Истински ли са?
— Модерни — изсмя се жената. — Те са по-стари от мен. А аз не съм първа младост. Много от тези картини са на повече от сто години.
Лорън поклати глава в престорено смайване.
— Имате ли представа колко щяха да струват, ако бяха оригинали? — отвърна с въпрос госпожа Флечър, явно избягвайки прекия отговор.
Лорън сви рамене, сякаш нямаше представа, после изчака малко с надеждата, че госпожа Флечър ще продължи и може би ще каже още нещо за картините. Вече почти си представяше разговора с Патрик тази вечер.
— Е… — каза накрая госпожа Флечър, приглаждайки полата си с ръка. Изглежда очакваше Лорън да продължи. Взе бисквитка и я сложи в чинийката си.
Лорън извади от чантата си химикалка и бележник, готова да говори за претекста, под който бе дошла тук. В метрото беше намислила няколко въпроса, като: „От колко време живеете в сградата?“ И много се надяваше това да доведе до разговор за миналото на госпожа Флечър. Усмихна й се, но изражението на възрастната жена остана сериозно.
— Знам защо сте тук — каза Изабела Флечър без предисловия.