Втора тиха въздишка на облекчение излетя от нея и тя застина съвършено неподвижна, защото намери най-добрия начин да задържи позата. Представи си картина от един австрийски художник, която наскоро бе окачена в дома на Флайшман. Макар че вече не чистеше, не обираше праха и нямаше повод да се застоява пред някоя картина, сега тя имаше време да разглежда на спокойствие. След като госпожа Флайшман я взе под крилото си, така да се каже, като я направи своя помощница, Хана вече не се смяташе за прислужница, чувстваше се по-смела и уверено се разхождаше из къщата. Господин Флайшман често се появяваше сякаш изневиделица, като че ли я беше причаквал да застане пред някоя от картините му. И тя наистина вярваше, че му е приятно да говори с нея за изкуство.
Един ден я попита:
— Госпожице Хана, какво мислите за тази картина на Густав Климт, последното ми откритие от Виена?
Цветовете вибрираха с дълбока, наситена какофония от звуци. Във формите и ъглите на фигурите имаше нещо смело, каквото не бе виждала досега, а музиката, която чуваше, бе бърза, искряща, объркана, но приятна смесица от най-високите тонове от скалата.
— Мисля, че е доста вълнуваща — отвърна тя.
— Вълнуваща? — попита той някак лековато.
Защо все описваше нещата така, с нелепи думи, които никой не разбираше? — зачуди се смутена Хана.
— Ами докосва нещо в мен — каза тя, в опит да обясни.
— О, докосваща духа — засмя се той и тя не разбра дали го е развеселила, или я разбира, защото усеща същото. — Да, тя вълнува и мен — добави той сърдечно. — Доброто изкуство винаги вълнува душата. — Докосна я леко по рамото, както баща й правеше, когато бе доволен, че е изпълнила някаква заръка. Но Хана усети друго вълнение. Не, със сигурност не беше в душата й, защото нещо съвсем осезаемо се размърда дълбоко в тялото й.
Сега усети как се изчервява при мисълта за докосването на господин Флайшман и се насили да прогони тези мисли от главата си. Студентите вече се разхождаха из стаята, беше дошла почивката. Хана облече халата и влезе зад завесата. Протегна ръце и разкърши рамене и крака, за да възвърне кръвообращението си и да се подготви отново да седне на стола. Чудеше се дали е позволено да излезе в ателието и да погледне рисунките на студентите. Нали затова бе дошла — да види как се прави, да види как реалното преминава през съзнанието на художника и после стига до хартията или платното. Но дали някой щеше да започна да я разпитва, ако излезеше? Дали сега щяха да говорят с нея като с човек? Вероятно не. Тя беше просто млада жена, тяло, модел за урок по рисуване. Докато се чудеше, художниците застанаха пак зад стативите, готови да продължат.
След урока студентите отново си събраха нещата и излязоха от стаята, преди тя да се облече. Все още не беше зърнала нито една от рисунките. Получи си парите от Йозеф, както при миналия урок, и ги пъхна в джоба си. Когато излезе от сградата и зави към Леополдщрасе, сърцето й се качи в гърлото. Срещу нея, явно на път за Академията, вървеше господин Флайшман. Тя извърна глава, наклони шапката над очите си и изви леко тяло настрани. Той я подмина, без да я познае. Това не биваше да я изненадва, тя знаеше, че той има много приятели в Академията, често се среща на питие или вечеря с професорите и винаги се интересува от работата на студентите им, следи за появата на ново течение или насока в света на изкуството, опитвайки се да ги улови преди другите търговци.
Хана забърза за дома, сигурна, че не я е забелязал.
В понеделник се върна в ателието на Академията за изящни изкуства, в сряда отново, после и в петък. Започваше да го усеща като истинска работа, макар че всъщност й беше приятно да ходи там. Мечтаеше си в тишината на ателието, докато студентите бяха потънали в концентрацията си. Слушаше ги, когато разговаряха, особено за цветовете. Някои от тях вече рисуваха с бои, а не просто скицираха. Господин Фон Щук и господин Кандински често спореха заради настояването на преподавателя Кандински да довършва творбите си и че засега трябва да работи с молив, защото е важно да разбере основните тонове, оттенъци и сенки, преди да премине към цвета.
От тези разговори в ателието, на които присъстваше като невидимо съзнание и невидимо тяло, тя научи много за самите художници. Василий Кандински беше и музикант. Той заговори как цветовете всъщност били свързани с конкретни ноти и тя видимо потрепна.