Алексей Явленски каза: „О, моят приятел Кандински не само вижда цветовете, той ги чува.“ Беше дошъл в Мюнхен едновременно с Кандински, макар че не се познаваха от родината си. Хана разбра, че и той е учил при Антон Ажбе, и предположи, че са се запознали там. Те бяха по-възрастни и като че ли по-зрели от другите студенти. Явленски беше служил в армията; Кандински беше учил за адвокат в Русия, но и двамата сега започваха кариера на художници.
— Концепция, развита още от гърците — отвърна Кандински на коментара на Явленски, — както и от повечето съвременни композитори като Бетховен и Шуберт. Това смесване на сетивата. — Той продължи да говори за опера, която гледал в Москва, и как чувал цветовете с музиката, как е преживявал и други подобни усещания — смесване на звук и цвят — през детството си, когато отварял кутия с бои и откривал симфония. — Но, уви, сега трябва да довършвам рисунки и картини без цветове. — Стрелна с поглед преподавателя си Фон Щук.
Макар че Хана жадуваше да чуе още, разговорът не продължи, защото няколко от по-младите студенти помолиха за тишина, за да могат да се съсредоточат.
— Вие може и да чувате цветовете, господин Кандински — пошегува се любезно един от тях, — но на други им трябва тишина, за да творят.
Тя продължи така, грижеше се за госпожа Флайшман и се учеше да свири, за да й достави удоволствие. Всеки ден се надяваше да поговори малко с господин Флайшман за изкуство и тичаше развълнувана към Академията три следобеда седмично.
Вероятно Кати трябваше да ревнува, че Хана е станала любимката на госпожа Флайшман, както бе дочула Фрида да си мърмори една сутрин, докато събираше прането. Но Кати беше погълната от случващото се в собствения й живот. Двете щяха да се приберат за Коледа, нещо, което Хана очакваше едновременно с нетърпение и ужас, защото още не беше писала на баща си и не му се бе извинила. Но знаеше, че Кати няма да се върне в Мюнхен с нея. Ханс Кьоблер щеше да поиска ръката й на Бъдни вечер. Затова Кати не завиждаше и дори беше доволна, че когато си тръгне, Хана ще има такова добро положение в къщата.
Глава 5
Мюнхен
Декември 1900 г.
— Трябваше да видиш роклята й — каза Хана на Йозеф, чиновника в академията. Тъкмо бе прибрала парите в джоба си и както често правеше сега, се застоя малко при него. — Синя коприна, очевидно много скъпа.
— Бижутата — попита той с трескаво любопитство. — Съпругът й е бижутер в Берлин, затова сигурно има бижута.
— Покрита е с тях — отвърна Хана през смях.
Странно, но с Йозеф Блох бяха станали приятели. Често се срещаха, когато тя влизаше или излизаше от ателието. Той беше много мил човек, обличаше се донякъде крещящо, но умееше да я предразполага и обичаше да бъбри с нея.
— О, да, шията й бе покрита с диаманти в златен обков и няколко сапфира, за да отиват на роклята й. От ушите й висяха огромни диаманти, а сред тъмните й къдрици блестеше диадема. — Тази жена не се е облякла просто за вечеря, помисли си Хана, когато надникна да види гостите в музикалния салон; накичила се е като коледна елха. Сега се засмя при тази мисъл. — Много прилича на баща си, с тъмна коса и тъмни очи. Но знаеш ли нещо странно — усети как гласът й и интересът на Йозеф се засилиха: — Името й е същото като на мащехата й, която по една случайност не е много по-възрастна от нея, но е много по-красива с нейните златни цветове. И двете се казват Хелене! Наричат дъщерята Младата Хелене.
— Колко неловко — отвърна Йозеф. — Две Хелени — госпожа Флайшман, съпругата; госпожица Кауфман, дъщерята. Те разбират ли се?
— Имах чувството, че устроиха този прием, за да създадат някакво занимание за дъщерята и да не трябва госпожа Флайшман да разговаря цяла вечер с нея. — Госпожа Флайшман бе останала на приема доста по-дълго, отколкото Хана предполагаше, като се имаше предвид здравето й. Но Хана разбра, че го прави заради господин Флайшман и полага огромни усилия гостуването на дъщеря му и зет му да бъде приятно.
— Значи всичко е минало добре? — попита Йозеф.
— Доколкото видях — отвърна Хана, — но аз съм само прислужница, нали разбираш. Не участвам в приемите.
— Някой ден ще участваш — каза той сериозно и тя го погледна с искрено съмнение. — О, да, момиченце — отвърна той, клатейки пръст, — някой ден ще имаш богат съпруг и ще забавляваш свои гости, които ще каниш на грандиозни приеми. Вероятно съпругът ти ще те покрие цялата с бижута — добави с усмивка.