Хана се усмихна и той също се усмихна одобрително. Тя се почувства много важна, защото я смяташе за достатъчно ценна, за да й предложи повече пари.
— Госпожа Флайшман говори за пътуване до Париж през пролетта. Би искала да дойдеш с нас. Ти много й помагаш, Хана.
— Благодаря ви, господине. — Вече щеше да се пръсне от радост. Париж! Идеше й да скочи чак до тавана. — О, много ви благодаря, господин Флайшман.
Внезапно той отиде до писалището в съседната стая, което Хана виждаше от мястото си. Тя не помръдна.
— Имам нещо за теб, Хана — каза той, когато се върна с навита на руло хартия, вързана с канап.
— Благодаря, господин Флайшман. — Какво беше това? Коледен подарък? Доколкото знаеше, той не беше дал на друг от прислугата подарък, а и Флайшман не празнуваха Коледа.
Тя завъртя рулото в ръцете си. Усещаше ги влажни от притеснение и не искаше да остави петна по хартията. Любопитството й, както и вълнението от предстоящото пътуване до Париж, я накара да се разтрепери. Дали да го отвори сега?
— Вероятно, когато получаваш по-добро заплащане — каза той, — вече няма да е нужно да работиш допълнително.
Какво имаше предвид? Сега я гледаше право в очите и Хана се насили да не сведе поглед.
— Допълнително? — попита тя невинно и отново й се прииска да беше замълчала. Той знаеше. Беше я видял онзи ден пред Академията. Не смееше да го попита. — Благодаря ви, господин Флайшман — каза тя, като все още въртеше хартията в ръцете си, искаше да смени темата. — Много мило от ваша страна.
— Значи се разбрахме — отвърна той с интонация, която подсказваше, че не очаква отговор. — Ако се отегчаваш следобедите, докато госпожа Флайшман спи, Хана — добави той със сърдечна усмивка, — вероятно можем да ти намерим допълнителни задачи.
Значи повишението на заплащането ще е заради тези допълнителни задължения? Какво ли имаше предвид? Сега в усмивката му имаше нещо почти прелъстително и тя си спомни какво й беше казала Фреда — че често посещавал публични домове — освен това беше разбрал, че тя работи като модел в Академията. Не, със сигурност не мислеше подобно нещо само защото тя си сваляше дрехите, нали… Без да се усети, погледна към леглото.
— О, не, не. — Той поклати глава, сякаш прочел мислите й. Засмя се, не грубо, но все пак я накара да се почувства ужасно, задето си е помислила, че я харесва като жена. Хана се запита дали сега цялото й лице е червено като косата.
— Нещо, което ще е много добро за теб, за бъдещето ти, уверявам те, Хана. Ще говорим пак, когато се върнеш.
Той посегна към дървената закачалка за сакото си и го облече.
— Сега трябва да слизам за вечеря.
Тя прие това като покана да си тръгне. Стана, поклони се леко и напусна стаята с подаръка в ръка. Надяваше се руменината й да изчезне, преди да е срещнала някого. Какво щяха да си помислят, ако я видеха да излиза от спалнята на господин Флайшман изчервена и нервна?
Хана отнесе подаръка в помещенията за слугите. Там нямаше никого. Кухненските помощнички бяха заети с вечерята, а прислужниците бяха в трапезарията, където подреждаха среброто и порцелана. Тя влезе в стаята си и седна на леглото. Измъкна внимателно връвчицата от рулото, като се чудеше дали не е подарък от галерията — рисунка или може би акварел или гравюра. Докато развиваше хартията, пое дълбоко дъх и го задържа.
После ахна.
Това беше рисунка. Тя знаеше, че е направена от студент в Академията. Беше копняла да зърне някоя от тези скици и ето я сега пред нея. Беше много странно да видиш представата на един художник за теб. Отново усети как намества ръце и крака и се принуждава да стои неподвижно в една поза почти цял час. И как трепери — всъщност и сега трепереше, и отново се почувства съвсем гола. Господин Флайшман наистина знаеше; той знаеше, че тя ходи в Академията и позира гола пред студентите. Може би това не беше подарък, а неговият начин да й каже — добре, но стига толкова, нали? Вече няма да позираш в Академията за изящни изкуства.
Или означаваше нещо повече?
Глава 6
Мюнхен
Януари — февруари 1901 г.
След Коледа Хана нямаше търпение да се върне в Мюнхен. Макар че бяха добре приети, особено от децата, подаръците й бяха затъмнени от съобщението, което сестра й направи на Бъдни вечер. Мащехата й я избягваше, а суровите думи, които очакваше от баща си, така и не бяха изречени. От пренебрежението му обаче я заболя повече, отколкото ако я беше набил с пръчка.
Тя се качи на ранния влак за Мюнхен сама, като остави Кати и Ханс потънали в любовта и ентусиазма си за новия живот, който щяха да започнат заедно. Мащехата й беше изненадващо развълнувана от възможността да планира сватбата и да ушие красива рокля за Кати. През повечето време обаче Хана се чудеше какво е намислил господин Флайшман и от нетърпение и притеснение последната нощ във фермата почти не спа.