— Разкажете ми за тази картина — каза Лорън, гласът й бе спокоен, макар и леко напрегнат.
— Това е една от по-ранните му творби, не е така геометрична… — Изабела замълча и поклати глава, сякаш си представи нещо неприятно. — Късните му творби, от периода в „Баухаус“[1], са само кръгове и квадрати. Не ми харесват особено. Определено предпочитам картините, които е рисувал в Мюнхен. — Тя се изсмя тихо. — Но всеки с вкуса си, както би казал баща ми. Майка ми също. Всеки трябва да има свободата да реши какво му харесва и какво не. Нашият Кандински е нарисуван към деветстотин и десета, много преди аз да се появя на този свят.
Лорън пак зачака, надяваше се госпожа Флечър да добави още нещо, но тя мълчеше. Накрая Лорън попита:
— Ще ми кажете ли как тази картина се е озовала във вашето семейство? Кога са я купили?
— Първия път в годината, когато е роден брат ми, хиляда деветстотин и единадесета. Баща ми я подарил на майка ми по случай раждането на брат ми. Беше окачена в музикалния ни салон. Наричахме я „Цветовете на Вили“. Той я обожаваше.
— Вили? Брат ви?
Изабела кимна.
— Вилхелм. Почина преди много години.
— Но защо първия път?
— Защото всъщност са я купили два пъти.
„Два пъти?“, зачуди се Лорън. Какво означаваше това?
— И вие сте наследили картината от родителите си?
— Да.
— С тях ли дойдохте в Америка? — попита Лорън само колкото да види какво ще й отговори.
— Баща ми умря в Германия.
— А майка ви?
— Тя избяга.
— Избягала е? — Интересен избор на дума. По-точно бе да се каже, че е напуснала нелегално, с фалшиви документи, с пълни с пари джобове и куфари — натъпкани с произведения на изкуството. — Избягала е с картината?
— Тя дойде по-късно.
Отговорите й ставаха по-лаконични. В един момент госпожа Флечър изглеждаше готова да споделя, а после се затвори като лишено от светлина цвете. Лорън зачака търпеливо, като не спираше да прокарва ръце по ръба на възглавницата.
— За да разберете историята на тази картина, трябва да разберете историята на моите родители — каза Изабела. — Историята на майка ми. Да… — Пак се засмя тихо. — Мама винаги е смятала Кандински за нейния художник. — Прикова поглед в Лорън, примигна веднъж, после отново и сбръчканите й клепачи обраха влагата от сините очи. — Истината трябва да се знае.
— Нямам нищо против истината — отвърна Лорън. Гласът й прозвуча малко по-рязко, отколкото бе възнамерявала, почти като предизвикателство.
Госпожа Флечър кимна, без да откъсва очи от нея. Здраво стиснатите устни и леко вирнатата брадичка показваха, че приема предизвикателството.
— Картините на Кандински — каза Изабела, — както и творбите на други прогресивни художници, бяха смятани от Хитлер за елитарно изкуство, сякаш човек трябва да е от благородно потекло, за да може да ги разбере. Неговата теория беше, че ако обикновеният човек от улицата не ги разбира, значи са пълен шит.
Лорън преглътна смеха си, изненадана от избора на дума. Възрастната жена се изсмя изискано, сякаш и тя бе изненадана от себе си.
— Той често свързваше понятието „елитаризъм“ с еврейската раса — продължи тя.
Лорън посегна към все още почти пълната чаша с чай и прокара пръсти по финия й крехък ръб. Усещаше как дъхът й излиза учестено и накъсано.
— Майка ми — каза госпожа Флечър — определено не беше с елитно потекло и все пак много обичаше този вид изкуство.
— Казахте, че е родена в провинцията, във ферма. Защо се е озовала в Мюнхен?
Изабела се замисли, сякаш се чудеше какво да отговори.
— Защото е била нещастна. Предполагам, че е търсила нещо.
— Например?
— Независимост. Вълнения. По-хубав живот. Какво търсим всички?
— А намерила ли го е?
— Мисля, че понякога е била истински щастлива. — Лека усмивка премина по лицето й. — Израснала е в голямо семейство със строг баща. Докато майка й била още жива, тя била много щастлива. След смъртта на майка й баща й се оженил повторно. Знам, че мама ненавиждаше мащехата си, макар че по-късно може би съжаляваше, че така и не бяха установили истински отношения.
— През коя година е било това? — попита Лорън. — Кога е отишла в Мюнхен?
— Била е на шестнайсет. — Изабела се замисли за миг. — Хиляда и деветстотната.
— В началото на века. Била е само на шестнайсет? И е тръгнала сама?
Изабела кимна.
— Да. Е, не, не точно. Леля ми Кати тогава вече работела в Мюнхен. Майка ми също се надявала да си намери работа в къщата, където по-голямата й сестра била наета като готвачка. Тя често й пишела и били много близки. Домът им в Бавария се намираше в една от най-красивите местности на света. Като дете често гостувах на чичо и братовчедите във фермата. Виждали ли сте Баварските Алпи, госпожице О’Фаръл?