— Да. Красиви са. — Беше прекарала един семестър в Европа, изучаваше изкуство и се възползваше от всяка възможност да пътува. После се върна още два пъти в Германия, за да рови из архивите на нацистите.
— Къщата в Мюнхен беше красива — каза госпожа Флечър. — Доста екзотична, особено за момиче от провинцията, но бе по-характерна за Средиземноморието, отколкото за сърцето на германски град. С червени керемиди на покрива. Мраморен под. Ръчно тъкани килими. Гладки орехови перила.
Изабела затвори очи, сякаш си представяше къщата и мислено се завръщаше в родината си. После ги отвори широко и пак погледна право към Лорън.
— Тази история трябва да бъде разказана. Истинската история. — В думите й имаше някаква тежест, която Лорън почувства съвсем осезаемо. Сякаш възрастната жена щеше да сподели нещо изключително важно, сякаш сега Изабела Флечър отправяше предизвикателство.
Глава 2
Мюнхен, Германия
Септември 1900 г.
Яркочервено, после приглушени сини нюанси проблясваха пред очите на Хана — влакът спря със скърцане, пътниците се разшаваха, за да вземат багажа си. Мъжът до нея се изправи, вдигна малко куфарче над главата си, подаде го на жена си и кимна за довиждане на Хана, която нямаше багаж.
— Приятно гостуване, скъпа — каза й мило жената и я докосна по ръката.
Пътниците се наредиха по тясната пътека на вагона. Хана остана на мястото си, притиснала пръсти към ушите си, затворила очи, търсейки защита в приглушената светлина зад клепачите си. Когато отвори очи, във вагона беше останала само една млада майка с дете. Жената стискаше чанта в ръката си и дърпаше малката си дъщеря по пътечката. Момиченцето се обърна към Хана с широко отворени от тревога очи, сякаш да попита: Ти няма ли да слезеш?
Хана се принуди да се усмихне, кимна, стана от мястото си и тръгна по пътеката, после през вратата, по стъпалата и отпусна първо единия си треперещ крак, а после и другия на дървения перон на мюнхенската гара.
„Какво направих?“ — питаше се, докато вървеше с тълпата към гарата. Вдигна очи към огромния таван и едва не се препъна в малко момченце, спряло да вземе монета от земята.
— Entschuldigen Sie, bitte[2] — каза тя и погали детето по главата. Мина покрай пейка, на която едно семейство си поделяше наденици и хляб, после покрай мъж и жена, потънали в оживен разговор, и продължи с хората, които излизаха от гарата срещу поток забързани пътници. Някои бяха облечени като нея, с баварски дрехи: жени с надиплени поли и селски обувки; мъже с кожени панталони, жакети, дебели вълнени чорапи и алпийски шапки с пера. Повечето обаче бяха с тъмни градски дрехи.
Тя излезе от гарата на оживения Банхофплац. Светлината се отразяваше в прозорците на високите каменни сгради около площада. От комините се виеше дим. Подкованите коне трополяха тежко по калдъръма, пръскайки струи от цветове.
Въздухът бе натежал от влага, облаци затулваха бледосиньото небе. Хана посегна нагоре и плъзна ръка по едната си плитка, а после и по другата, като ги подръпна леко, за да приглади кичурчетата. Както винаги, и тази сутрин бе сплела косата си, след като помогна на Дора, а после и на Лени да сплетат своите. За разлика от сестра си и доведената си сестра, които имаха хубави прави коси, нейната бе гъста и къдрава и дори сплетена като че ли не мирясваше. Във влажен ден ставаше още по-непокорна и червените спирали и кичурчета винаги правеха опит за бягство.
Тръгна сред каретите от другата страна на улицата. Беше идвала само веднъж в този град, преди четири години, когато беше на дванайсет и бе с баща си, с майка си и с по-голямата си сестра Кати. Майка им представи това пътуване до Мюнхен като невероятно приключение за момичетата, но Хана нямаше много спомени от града, освен че беше голям и шумен, звучен и пъстър. Тогава бе погълната от страх за майка си и най-яркият й спомен беше за миризмата в лекарския кабинет, а после и дългото мълчание във влака към дома.
Пъхна ръка в левия си джоб и напипа останалите монети. След като плати за билета, все още имаше достатъчно пари, за да си купи нещо за ядене. Представяше си как семейството й сяда на обяд. Баща й и по-големите й братя, Фридрих и Карл, сигурно вече се бяха върнали от пасището, където бяха отишли да нагледат добитъка. Мащехата й, Герта, сигурно се беше върнала от Вайтнау, а платовете и другите покупки от галантерията вероятно бяха в кошницата й за пазар. Дали Лени щеше да им каже, когато попитат — защото със сигурност щяха да забележат празното място на масата — че Хана просто е излязла от къщи и ги е напуснала? Тя потрепери при мисълта за стореното.