Габриел Гарсия Маркес
Жената, която идваше в шест
Вратата се отвори. По това време нямаше никого в ресторанта на Хосе. Часовникът току-що беше избил шест, а Хосе знаеше, че чак в шест и половина ще започнат да идват редовните му посетители. Толкова консервативна и редовна беше неговата клиентела, че още не се беше раздал шестият звън, когато в ресторанта влезе една жена — както всеки ден в същия час — и без дума да каже, седна на високия въртящ се стол. Между устните си стискаше незапалена цигара.
— Здрасти, кралице! — каза Хосе, като я видя, че сяда. После тръгна към другия край на тезгяха, бършейки с един сух парцал стъклената му повърхност. Влезеше ли някой в ресторантчето, Хосе винаги правеше същото. Дори пред жената, с която бяха стигнали почти до близост, дебелият, червендалест съдържател играеше своята ежедневна роля на усърдие.
— Какво искаш днес? — попита я той от другия край на тезгяха.
— Най-напред искам да те науча да бъдеш кавалер — отговори жената. Тя седеше в самия край на редицата от въртящи се столове, с подпрени върху тезгяха лакти, с незапалената цигара между устните. Като изрече тези думи, изкриви уста, за да забележи Хосе незапалената цигара.
— Не обърнах внимание — каза Хосе.
— Ти на нищо не си обърнал внимание още — каза жената.
Мъжът остави парцала на тезгяха, отиде до тъмните шкафове с мириса на смола и на прашно дърво и се върна с кутийка кибрит. Жената се наведе, за да стигне огънчето, което пламтеше между грубите космати ръце на мъжа. Хосе видя буйните коси на жената, намазани с гъст, евтин вазелин. Видя разголеното й рамо над сутиена на цветенца. Видя и началото на повехналата й гръд — когато жената вдигна глава, с вече разпалено въгленче между устните.
— Хубава си днес, кралице — каза Хосе.
— Не говори глупости — рече жената. — Не мисли, че това ще ми помогне да ти платя.
— Не исках това да кажа, кралице — рече Хосе. — Бас държа, че днес обедът нещо не ти е понесъл.
Жената пое първата глътка гъст дим, скръсти ръце, все с подпрени на тезгяха лакти, и се загледа навън през широкия прозорец на ресторанта. На лицето й беше изписана тъга, отегчена и пошла тъга.
— Ще ти приготвя един хубав бифтек — каза Хосе.
— Още нямам пари.
— Вече три месеца все нямаш пари, но аз винаги ти, приготвям нещо вкусно — каза Хосе.
— Днес е друго — отвърна жената мрачно, още загледана в минувачите по улицата.
— Всички дни са еднакви. Всеки ден, докато часовникът удари шест, ти влизаш, казваш, че си гладна като куче и аз ти приготвям нещо вкусно. Днес не казваш, че си гладна като куче, а казваш, че днешният ден бил различен; само тази е разликата.
— Наистина е различен — каза жената. Обърна се и погледна мъжа, който от другата страна на тезгяха ровеше нещо в хладилника. Наблюдава го в течение на две-три секунди. После погледна часовника над бюфета. Показваше шест и три минути. — Наистина, Хосе, днешният ден е различен — повтори тя. Издуха дима от цигарата си и продължи да говори отривисто и пламенно: — Днес не дойдох в шест, затова е раз личен, Хосе.
Мъжът погледна часовника и каза:
— Главата си режа, ако този часовник е назад, макар и с една минута.
— Не искам да кажа това, Хосе. Искам да кажа, че днес не съм дошла в шест — каза жената. — В шест без четвърт дойдох.
— Току-що удари шест, кралице — каза Хосе. — Когато ти влезе, часовникът току-що беше ударил.
— Аз от четвърт час съм тук — настоя жената.
Хосе отиде към нея и приближи огромното си, разчервено лице до нейното, дърпайки с показалец долния клепач на едното си око.
— Я ми дъхни — рече й той.
Жената отметна глава назад. Беше сериозна, отегчена, отпусната, разхубавена от облак тъга и умора.
— Остави тези глупости, Хосе. Ти знаеш, че повече от шест месеца не пия вече.
— Тези на другиго ги разправяй, не на мене. Бас държа, че сте изпили двама един литър.
— Изпила съм две глътки с един приятел.
— Е, сега си обяснявам — рече Хосе.
— Няма какво да си обясняваш. Аз съм тука от четвърт час.
Мъжът сви рамене.
— Добре, щом искаш, дошла си преди четвърт час — каза той. — В края на краищата за никого нямат значение десет минути повече или по-малко.
— Имат значение, Хосе — възрази жената и с израз на небрежна отпуснатост протегна ръце през тезгяха, над стъклената повърхност. — И не защото аз искам, а защото наистина съм тук отпреди четвърт час. — Погледна пак часовника и се поправи: — Какво приказвам! От двадесет минути вече!
— Добре, кралице — каза мъжът. — Един цял ден и една цяла нощ бих ти подарил само да видя, че си доволна. — През всичкото време Хосе шеташе назад-напред зад тезгяха, преместваше разни предмети, вземаше нещо от едно място и го слагаше на друго. Изпълняваше ролята си. — Искам да те видя доволна — повтори той. Спря изведнъж, обърна се към жената и каза: — Ти знаеш ли, че аз много те обичам?