Мъжът се запъти към хладилника, извади чиния с месо и я остави на масата. После запали печката.
— Ще ти направя един хубав бифтек, кралице, като за прощаване.
— Благодаря ти, Пепильо — каза жената и се замисли, сякаш изведнъж се гмурна в някакъв друг свят, населен със смътни, непознати форми. Не чу от другия край на тезгяха как суровото месо запращя, когато падна във врящото масло. Не чу след това и сухия, окръжен с мехурчета пукот, когато Хосе обърна парчето месо в тигана, и не усети как сочната миризма на месо с разни подправки започна постепенно, равномерно да изпълва ресторанта. Седеше все тъй съсредоточена, задълбочена, докато най-сетне вдигна отново глава, премигвайки, сякаш идваше на себе си след краткотрайна смърт. Тогава видя мъжа до печката, осветен от веселия, разгарящ се огън.
— Пепильо!
— А?
— За какво мислиш?
— Мислех си дали ще намериш някъде мече с пружинка.
— Разбира се, ще намеря — каза жената. — А пък аз искам да ми кажеш дали ще ми дадеш всичко, което ти поискам на прощаване.
Хосе я погледна от печката.
— Колко трябва да ти повтарям? Още нещо ли искаш освен най-хубавия бифтек?
— Да — каза жената.
— Какво?
— Искам още четвърт час.
Хосе обърна цялото си тяло назад, за да погледне часовника. После погледна клиента, който седеше мълчаливо в ъгъла и чакаше, и накрая — месото в тигана, хванало златиста коричка. Чак тогава отговори:
— Аз наистина нищо не разбирам, кралице.
— Не бъди толкова глупав, Хосе — каза жената. — Спомни си, че съм тук от пет и половина.