Един ден се разнесе слух, че Горната земя, която лежи много по-нагоре от Съркъл Сити, била богата със злато. Кучешки впрягове занесоха новината до Солената вода; натоварени със злато кораби закараха съблазнителната вест оттатък северните простори на Тихия океан; телеграфни жици и кабели забръмчаха от съобщения и светът за първи път чу за реката Клондайк и за Юконския край.
Кал Галбрейт всичките тези години беше живял тихо. Бе останал добър съпруг и Мадлен му беше родила син. Но така или иначе взе да изпитва недоволство; обзе го неясен копнеж за хора като самия него, за живота, от който е бил откъснат — някакво неопределено желание, което мъжете понякога изпитват, да се отскубне и да вкуси от сладостите на живота. Освен това надолу по реката се носеха невероятни слухове за чудното Елдорадо, бляскави описания на града от дървени хижи и палатки и смешни разкази за чечако, които бяха нахълтали и трескаво търсеха злато в цялата страна. Съркъл Сити замря. Светът се беше преместил нагоре по реката и се бе превърнал в нов, по-чудесен свят.
Кал Галбрейт, останал настрана от кипежа на живота, загуби покой и закопня да види всичко със собствените си очи. И тъй, щом привърши промиването, той отмери стотина-двеста фунта златен пясък в големите везни на Дружеството и взе чек за получаване на същата сума в Доусън. След това повери находищата си на Том Диксън, целуна Мадлен за сбогом, обеща да се върне преди първия лед и замина с параход нагоре по реката.
Мадлен го чакаше — чака го до края на трите топли месеца. Хранеше кучетата, посвещаваше повечето от времето си за малкия Кал, наблюдаваше как гасне краткотрайното лято и слънцето поема по дългия си път на Юг. И много се молеше, както я бяха учили сестрите на Светия кръст. Настъпи есен, с нея се появи и първият лед по Юкон и кралете на Съркъл Сити започнаха да се завръщат за зимната работа в находищата си, но Кал Галбрейт не си идваше. Обаче Том Диксън получи от него писмо, Защото работниците му им докараха с шейни запас от сухи борови дърва за през зимата. Дружеството получи писмо, защото кучешките му впрягове напълниха склада с най-добри провизии, и се каза, че може да ползува неограничен кредит.
През всички векове мъжът е бил смятан за главен причинител на мъките на жената; но в този случай мъжете държаха езика си зад зъбите и здравата ругаеха едного, който не беше между тях, докато жените не се и опитваха да се съревновават с тях. Така много скоро Мадлен чу странни истории за делата на Кал Галбрейт; чу и за някаква гръцка танцьорка, която си играела с мъжете, както децата си играят със сапунени мехури. Мадлен беше индианка, а освен това нямаше приятелка, при която да отиде за мъдър съвет. Тя ту се молеше, ту кроеше какво да прави и една вечер, понеже беше решителна и предприемчива, запрегна кучетата, пристегна здраво малкия Кал на шейната и без никому да се обади, тръгна на път.
При все че Юкон още не беше замръзнал, по плитчините ледът растеше и с всеки ден реката все повече се смаляваше в кишава водна нишка. Само човек, извършил такова нещо, може да разбере какво преживя Мадлен, докато измине сто мили по крайбрежния лед; само той ще разбере колко труд и мъка струва да проправяш пъртина през двеста мили ледени блокове, струпали се, след като реката окончателно замръзна. Но тя беше индианка, затова изтърпя всичко, и една вечер на вратата на Мейлмют
Кид се почука. Той нахрани впряга изгладнели кучета, настани в леглото си здравото момченце и съсредоточи вниманието си върху капналата от умора жена. Докато слушаше разказа й, той свали заледените й мокасини и взе да забива върха на ножа си в нейните крака, за да разбере доколко са замръзнали.
Въпреки безкрайната му мъжественост, у Мейлмют Кид имаше нещо нежно, женствено, което печелеше доверието на ръмжащото полудиво куче и изтръгваше признания от най-студеното сърце. Не че ги търсеше. Сърцата се разкриваха пред него сами, както цветята се отварят на слънцето. Знаеше се, че дори и свещеникът отец Рубо се изповядваше пред него, а мъжете и жените на Севера непрекъснато чукаха на неговата врата — врата, която никога не се заключваше. Според Мадлен той никога не можеше да извърши зло, да направи грешка. Тя го познаваше от първите дни, когато свърза съдбата си с хората от бащиното си племе, и сполуварварския си ум смяташе, че той е събрал мъдростта на вековете и нищо не може да забули бъдещето от неговия взор.