На едно място лабиринтът от фронтови окопи беше останал на практита недокоснат. Тидеман остана да стои пред една землянка и се наведе надолу. Той често правеше така, но този път жената затаи дъх и хвана преводача за ръката. От входа на землянката стърчаха няколко изгнили дъски, с които са били облицовани стените и. Тидеман внимателно ги изследваше, опипвайки ги с пръсти.
В този момент изведнъж отекна остър взрив откъм едни от събирачите, които започваха да копаят на неколкостотин метра оттам. Изглеждаше толкова непоносимо силно, че жената направи жест с ръка, като че ли повеляваше някому да мълчи, но в следващия момент тежък тътен разлюля земята, а след него вой и съсък, а после се чу съкрушен стържещ писък откъм групата на събирачите.
— Експлозия! — извика преводачът и побягна натам. — При разкопаването са попаднали на граната!
Жената разбра как се случи, но вече коленичеше до един мъж, чийто крак беше разкъсан на парчета. Беше откъснала ръкава на някаква работна дреха и го увиваше около бедрото; взе от земята парче желязо, мушна го във възела и затегна превръзката на мъжа, който изпадна в несвяст, когато се надигна на лакът, за да види раната си. Другарите му го понесоха към бараките. Жената стана. Преводачът я заливаше с поток от думи — това била седмата експлозия за две седмици! Тя се огледа за туфа трева, където да избърше кървавите си ръце.
После изведнъж тя се разсъни окончателно и се ослуша. Раненият мъж беше вече далече, но все още се чуваше един кух, приглушен рев. Тя се затича обратно.
Виковете идваха от Тидеман. Той се беше проснал на земята като обезумял, като че ли, търсейки прикритие. Раменете му се повдигаха и той ревеше в земята. Преводачът го изгледа удивен и искаше да го вдигне. Но жената го спря.
От бараката дотичаха няколко работници. Те мислеха, че Тидеман е ранен и искаха да го отнесат. Но жената не позволяваше на никой да приближи. Внезапно тя се беше преобразила: държеше се рязко и ги принуди да си вървят, такава сила и настойчив страх имаше в очите и. Клатейки глава, най-накрая те си тръгнаха, дори и преводачът, а жената ги наблюдаваше, докато се изгубиха в лабиринта от окопи. Тогава тя седна на стъпалата на землянката и зачака.
Здрачаваше се и Тидеман замлъкна. Лежеше на земята като някога и звънът на камбаните, оповестяващи вечерната молитва, се носеше в нощта над лагера. А жената оставаше да седи неподвижна.
Накрая Тидеман се размърда. Опита да се надигне на лакти, но се свлече обратно. След известно време опита пак. Жената не се намеси да му помага. Само се отдръпна по-навътре в тъмнината на землянката.
Тидеман опипваше земята. Ръцете му чоплеха парче от дъсчената облицовка. Опита се да стане, но напразно. Така той си лежеше там и драскаше с ръце из тревата. Вдигна глава и бавно я завъртя наоколо. И това продължи доста.
Една птичка започна да пее над главите на двамата. Ръцете на Тидеман се успокоиха.
— Ана — каза той, леко учуден.
Жената все още не казваше нищо, но като пое ръката на Тидеман, за да го води, лицето и изведнъж потрепера, като че ли щеше да се разпадне на парчета и тя се олюля за момент.
Няколко седмици по-късно Тидеман отново можеше да поеме стопанството. Жена му го беше управлявала добре, защото говедата се бяха увеличили с 14 млади крави и освен това можеше да закупи и ливадите, и няколко ниви.