— Искате ли да чуете една отвратителна история?
— Разбира се — съгласи се неохотно той.
Къщите зад тях сякаш подслушваха още по-упорито. Чувствуваше, че в селото ги харесват — и него, и семейството му. Жената на лекаря, която бе дошла с колата си от вътрешността на острова, за да се попече на плажа им, демонстрираше уличаваща ги близост, която той не желаеше. Защото привечер тя щеше да се прибере у дома си и да ги остави сами в селото, сред шумовете на нощта. Газовите лампи свистяха. Черни буболечки бръмчаха около нажежените шишета и току чукваха по пода; някъде нагоре по улицата едно момче блъскаше по самотен стийл-барабан, а в съседната къща — неизмазана колиба с вечно затворени капаци — някаква жена роптаеше непрестанно, а от време на време засегнат мъж изръмжаваше нещо в своя защита.
— Когато отец Джонсън си замина — сниши глас жената на лекаря и се отпусна на лакът, за да е лице срещу лице с Ралф, — устроиха тържество в чест на новия свещеник, един много симпатичен цветнокож младеж от Сейнт Китс. Много симпатичен, бих казала, а разправят, че бил и много интелигентен, макар аз още да не съм ходила на негова служба. И тъй, епитропът (не сте се срещали с него и предполагам, че няма да се срещнете), едър, мазен ямаец, който си придава много важности, произнася кратко слово. Разбира се, споменава за отец Джонсън, четиридесет години служба и тъй нататък, но накрая заявява, че според него преподобният Джонсън нямало да ни липсва, тъй като новият викарий бил прекрасен млад човек, идвал при нас с отлични знания и все в тоя дух, и най-вече, най-вече, били сме особено щастливи, защото си бил наш. Представете си! Наш си бил! Разбира се, на младия пастор му идеше да потъне в земята от неудобство, а аз така побеснях, че щях да скоча и да си изляза, ако докторът не ме беше хванал за ръката. Наш си бил! Отец Джонсън посвети живота си на тия хора. — Гласът й бе станал пронизителен.
Ралф проговори с надежда да я възпре.
— Не е било необходимо, но е естествено — рече той.
— Не виждам нищо естествено. Според мен това е неестествено, направо чудовищно. Чудовищна неблагодарност. Не можете да си представите колко ужасни са тия хора. Само да видите една десета от номерата им, а и тоя егоизъм, с който мъжът ми се сблъсква. В два през нощта: „Докторе, докторе, ела да спасиш детето ми“, а след седмица, когато реши да си поиска мизерните един-два долара, те не си спомняли. Изобщо не си спомняли. И ако докторът настоява, започват: „Белите ни ограбват!“ Ох, как ги мразя! Бог ще ми прости, но ги намразих. Какво ти „естествено“? Това не са хора. — Забелязала неодобрителния му жест, тя добави: — Щом сме почнали, знаете ли какво разправят за вас и жена ви?
Сякаш една сянка, която се бе прокрадвала между думите й, сега се метна насреща му.
— Не. Разправят ли нещо?
— Това само да ви покаже колко са злобни. Говорят, че жена ви има нещо от „боята“. — На Ралф му бе необходим един миг, за да осъзнае, че става дума за негърска жилка. Засмя се; какво друго?
И жената на лекаря се засмя; ала сините й очи изпод русите вежди се бяха вперили в него и зениците им бодяха като иглички. Тя очакваше спокойствието на лицето му да се пропука и истината да се изплъзне оттам.
— Сигурно защото е толкова мургава — обясни тя. — Възчерничка.
Ралф проследи как езикът й помръдва, докато тя произнасяше изпитателно последната дума. Детинското любопитство подклаждаше женската й злоба.
Кръвта закипя в жилите му. Не знаеше как да приеме обидата. Гневът му се вкопчи в нападателя. Впи зъби в нелепото обвинение.
— Тя просто почернява бързо — такава й е кожата.
— И знаете ли — продължи тя, като не преставаше да боде лицето му с очи-карфички, — казват, че именно затова сте дошли на тоя остров. Тук туристи не идват, още по-малко пък с деца. Разправят, че понеже жена ви има негърска кръв, не ви искат в хотелите на по-оживените острови.
Бе сигурен, че този сполучливо скроен аргумент е изцяло неин.
— Дойдохме тук, защото е по-евтино — каза той.
— Разбира се — съгласи се тя. — Разбира се. — И се изкикоти, като усети, че сама се е изложила на отбранителните му удари.
— Но те не могат да повярват. Смятат, моля ви се, че всички американци са богати. — Ралф знаеше, че всъщност тя и докторът са убедени именно в това.
Той се надигна и от краката му се посипа мокър пясък. В усилие да обуздае вълнението си на няколко пъти изстреля във въздуха залпове смях, сякаш всеки миг осъзнаваше по новому абсурдното положение. Изгледа я отгоре и рече: