— Е, това обяснява защо тя им допада повече от мен.
Източила шия да го проследи с поглед, сега жената на лекаря отпусна глава на пясъка. Подложи едната си ръка под тила, а с другата засенчи очи. Лишени от очите, устните й изглеждаха безформени и вдървени.
— О, не — рече тя. — Те я мразят, защото това й се разминава.
Този път смехът му увисна нелепо и това го унижи.
— Смятам пак да се потопя — рече той. — Преди да е отслабнало слънцето.
— Няма да отслабне — отвърна едва чуто тя.
От сигурното убежище на водата той гледаше как неговата мургава жена води двете му светлолики, обгорели деца по плажа. Разстоянието между тях и неподвижното тяло на жената на лекаря намаля; той понечи да изкрещи предупредително, но в следващия миг се усмихна, като си представи с какъв кикот щеше да бъде посрещната тая история по време на някой коктейл, когато се върнеха у дома. Внезапно се почувствува виновен пред жена си. Беше я предал. Сериозността му бе недостойна за нея. Тя би поискала да е казал: да, баба й е брала памук в Алабама, тия неща в Америка са естествени, няма за какво да се притесняваме. Но той съзря, подобно на жива сянка, мярнала се във водата, че смешното в този отговор можеше да съществува и да се долови единствено при едно огромно, несъзнателно самочувствие за расово превъзходство. След като тази среда бе отровена, всичките й обитатели бяха заразени. Осъзна, че той и жената на лекаря са кръстени заедно; ненавиждаше сините й очи, защото бяха забодени и на неговото лице, мразеше дъха й, защото тя (така ли бе?) умираше. Вината му не можеше да бъде ясно разграничена. Бе объркана и гъста като лепкава каша. Той продължи да се потапя заднишком в океана, докосвайки накъдреното дъно с върха на пръстите си, докато водата го погълна до шия. Нещо — водорасло или пулсът на някакво течение — близна прасеца му. Той се метна по корем и надникна надолу, но не можа да види нищо. Боеше се от акулите, но и от жената на лекаря се боеше, тъй че бе увиснал между тях и раната на срама му кървеше, ала водата опрощаваше всичко.