Щраквам ключа на стената.
Докато го изучавам, той изучава стаята: картините, котката, която се е простряла на креслото, купчината накиснати салфетки на пода.
— Какво е станало тук?
— Малко произшествие с чашата — му казвам и добавям: — Аз съм Анна. Фокс — в случай че предпочита формалностите; достатъчно стара съм да му бъда (млада) майка.
Ръкуваме се, после той ми подава кутията, ярка и лъскава, вързана с панделка.
— За вас — казва той срамежливо.
— Остави я ей там. Да ти предложа ли нещо за пиене?
Той тръгва към дивана.
— Може ли чаша вода?
— Разбира се. — Връщам се в кухнята, почиствам. — Лед?
— Не, благодаря. — Пълня чаша, после втора, пренебрегвам бутилката пино ноар на плота.
Кутията е кацнала на кафената масичка до моя лаптоп. Още съм в Агората, тъй като преди малко се опитвах да преведа ДискоМики през началната фаза на паническа атака.
— Хубаво — казвам аз, настанявам се до Итън и поставям чашата пред него. Хлопвам капака на лаптопа и посягам към подаръка. — Я да видим какво има тук.
Дърпам панделката, повдигам капака на кутията и от хартиеното гнездо измъквам свещ — от тези, в които има уловени цветя и стръкове в тях, като насекоми в кехлибар. Поднасям я към лицето си, правя демонстрация.
— Лавандула — подсказва Итън.
— Така и предположих — Вдишвам. — Обичам лавандула. — Опитай пак. — Обичам лавандула.
Той леко се усмихва, ъгълчето на устата му се повдига нагоре като подръпнато от връвчица. Ще стане хубав мъж, осъзнавам, само след няколко години. Този белег — жените ще припадат по него. Момичетата може би вече припадат, или момчетата.
— Мама ме помоли да ви го донеса. Преди няколко дена.
— Много мило от нейна страна. Според обичая е редно ние да ви дадем подарък.
— Една възрастна дама вече намина — каза той. — И ни обясни, че нямаме нужда от толкова голяма къща, като сме толкова малко семейство.
— Обзалагам се, че е била мисис Васерман.
— Да.
— Не й обръщайте внимание.
— Така и направихме.
Пънч се свлича от фотьойла, приближава се предпазливо. Итън се навежда, поставя ръката си на килима; с отворена длан. Котаракът се спира, примъква се към нас, души пръстите на Итън, облизва ги. Итън се засмива.
— Обичам езика на котките — казва той, все едно прави признание.
— И аз също. — Отпивам от водата. — Покрити са с малки бодли, малки иглички — казвам аз. Осъзнавам, че не знам как да говоря с тийнейджър; най-големите ми пациенти бяха на дванайсет. — Да запаля ли свещта?
Итън свива рамене, усмихва се.
— Защо не.
Намирам кибрит в бюрото, вишневочервена кутия, отгоре й е изписано „Червена котка“. Спомням си, че вечеряхме там с Ед преди повече от две години. Или три. Пиле по китайски, струва ми се, и доколкото си спомням, той похвали виното. Аз тогава не пиех толкова.
Драсвам клечка, запалвам фитила.
— Гледай ти — казвам аз, когато малкото огънче близва въздуха; пламъкът разцъфтява, цветът пламти. — Колко е красиво.
За момент настъпва мека тишина. Пънч се завърта на осмица около краката на Итън, после скача в скута му. Итън се разсмива, широко и гръмко.
— Мисля, че те харесва.
— Май е така — казва той, свива пръста си на кука и нежно почесва котарака зад ухото.
— Той не харесва повечето хора. Има лош нрав.
Едва доловимо ръмжене, като на тих мотор. Пънч всъщност мърка.
Итън се ухилва.
— Домашен котарак ли е?
— Има си капак на кухненската врата — посочвам го с пръст — но повечето време стои вътре.
— Добро момче — промърморва Итън, докато Пънч се муши под мишницата му.
— Харесвате ли новата къща? — питам аз.
Той прави пауза, докато разтрива черепа на котарака с кокалчетата на пръстите си.
— Липсва ми старата — казва той след миг.
— Сигурно. Къде живеехте преди? — Вече знаех отговора, разбира се.
— В Бостън.
— Какво ви доведе в Ню Йорк? — И това също го знаех.
— Татко получи нова работа — По-скоро е трансфер, но нямам намерение да споря. — Тукашната ми стая е по-голяма — казва той, като че ли току-що се е сетил за това.
— Хората, които живееха преди вас, направиха голям ремонт.
— Мама каза, че напълно са я изтърбушили.
— Точно така. Изтърбушиха я. И свързаха някои от стаите на горния етаж.
— Вие идвали ли сте в нашата къща? — пита ме той.
— Няколко пъти. Не ги познавах много добре — семейство Лорд. Но правеха новогодишно парти всяка година и тогава съм идвала.
Всъщност беше почти преди година, когато за последно ходих там. Ед беше с мен. Тръгна си две седмици по-късно.