Мръщя се. Поне веднъж тази година сетих ли се за ветеринарния? „Безотговорно от моя страна“ — казвам на Пънч.
Той примигва, мушва се между краката ми.
На екрана Джими кара Ким Новак да се изкачва нагоре в кулата. „Не успях да я настигна — Бог ми е свидетел, че опитах“ — вика той и стиска Ким за раменете. „Рядко ни се дава втори шанс. Искам да спра да се чувствам преследван.“
„Искам да спра да се чувствам преследвана“ — казвам аз. Затварям очи, казвам го пак. Погалвам котката. Посягам за чашата.
„Тя беше тази, която умря, а не ти. Истинската ми жена.“ — крещи Джими. Ръцете му са на гърлото й. „Ти си само копие, фалшификат.“
Нещо звънва в мозъка ми, като бипкане на радар. Нежен звук, висок и далечен, мек, но ме разсейва.
Но само за кратко. Облягам се, отпивам от виното.
Монахиня, вик, биеща камбана и филмът свършва. „Ето така искам да си отида“ — съобщавам на Пънч.
Измъквам се от дивана, освобождавам се от Пънч, като го слагам на пода; той недоволства. Отнасям чашата на мивката. Трябва да започна да се грижа за къщата. Итън може да дойде да ме посети — не мога да се превръщам в Мис Хавишам[40]. (Тази книга също я обсъждаха в читателския клуб на Кристин Грей. Трябва да видя какво обсъждат тези дни. Поне в това няма нищо лошо, надявам се.)
Горе в кабинета влизам в шахматния форум. Минават два часа и нощта пада навън; спечелвам три игри поред. Време е да го отпразнувам. Донасям бутилка мерло от кухнята — играя най-добре, когато съм добре смазана — и си наливам, докато се изкачвам по стълбите, поливайки рогозката с вино. Ще го попия по-късно.
Още два часа, още две победи. Нямам спиране. Изсипвам последното вино в чашата. Пих повече, отколкото трябва, но утре ще бъда по-добра.
В началото на шестата игра започвам да мисля за изминалите две седмици, за треската, в която бях изпаднала. Беше като хипноза, като Джин Тиерни във „Въртоп“; беше като безумие; като Ингрид Бергман в „Светлина от газова лампа“. Извърших неща, които не си спомням. Не извърших неща, които си спомням. Клиничният психолог в мен потрива ръце: истински дисоциативен епизод? Д-р Филдинг ще…
По дяволите.
Пожертвах си по погрешка царицата — помислила съм я за офицер. Ругая, изпускам нецензурна дума. Отдавна не съм псувала така. Предъвквам думата. Наслаждавам й се.
Така или иначе обаче царицата замина. „Топ&Рол“ атакува; разбира се, взима я.
WTF??? ми пише. Лош ход LOL!!!
Помислих, че е друга фигура, обяснявам и надигам чашата към устните си.
И в този миг застивам.
Осемдесет и четири
Ами ако…
Мисли.
Мислите ми се размиват като кръв във вода. Грабвам чашата.
Ами ако…
Не.
Да.
Ами ако:
Джейн — жената, която познавах като Джейн — въобще никога не е била Джейн?
… Не.
… Да.
Ами ако:
Ако е била някоя друга от самото начало?
Литъл точно това ми каза. Не — това е половината от онова, което ми каза. Той каза, че жената от номер 207, жената с гладката прическа и тънките бедра определено, доказано е Джейн Ръсел. Добре. Прието.
Ами ако жената, с която се срещнах или си мислех, че съм се срещнала, фактически е била действителна — просто друга жена, която се представя за Джейн? Фигура, която съм сбъркала с друга фигура. Офицер, когото съм сбъркала с царица?
Ами ако тя е била копието — онази, която умря. Ако тя е била фалшификатът?
Чашата се е отдалечила от устните ми. Оставям я на бюрото, бутам я настрана.
Защо обаче?
Мисли. Приеми, че е действителна. Да, забрави за Литъл, забрави за логиката и приеми, че си била права през цялото време — или почти права. Тя беше там, в тяхната къща. Защо Ръселови ще отричат… защо отрекоха нейното съществуване? Те можеха убедително да поддържат, че тя не е Джейн, но те отидоха по-далече.
И как е възможно да знае толкова много за тях? И защо се преструваше, че е друг човек? Че е Джейн?
„Коя може да е била“ — питам Ед.
Не. Спри се.
Ставам. Отивам до прозореца. Вдигам очи към къщата на Ръселови — тази къща. Алистър и Джейн са в кухнята, разговарят; той е стиснал лаптоп под мишница, ръцете му са кръстосани пред гърдите. Нека да гледат насам, мисля си. В тъмнината на кабинета се чувствам в безопасност. Чувствам се скрита.
Движение в ъгъла на окото ми. Поглеждам нагоре към стаята на Итън.
Той е на прозореца, само тънка сянка в светлината на лампата зад него. Двете му ръце са опрени на стъклото, като че ли се напряга да види нещо през него. След миг повдига едната си ръка. Помахва ми.
40
* Мис Хавишам — героиня от романа на Чарлз Дикенс „Големите надежди“ (1861). — Бел. прев.