Пулсът ми се забързва. И аз му помахвам, бавно.
Следващият ход.
Осемдесет и пет
Бина отговаря при първото иззвъняване.
— Добре ли си?
— Аз съм…
— Твоят доктор ми се обади. Много беше разтревожен за теб.
— Знам. — Седнала съм на стълбите в бледо езерце от лунна светлина. До крака ми е влажното петно от виното, което разлях по-рано. Трябва да го почистя.
— Каза, че се е опитвал да се свърже с теб.
— Опита се. Добре съм. Кажи му, че съм добре. Слушай…
— Продължаваш ли да пиеш?
— Не.
— Звучиш ми… като че ли заваляш.
— Не. Просто бях задрямала. Слушай, започнах да мисля…
— Нали каза, че си била задрямала.
Пропускам това.
— Размислих се за нещата напоследък…
— Какви неща? — пита разтревожено тя.
— За хората отсреща. За онази жена.
— О, Анна — въздиша тя — това… исках да говорим за това в четвъртък, но ти дори не ме пусна да се кача горе.
— Знам. Съжалявам. Но…
— Онази жена дори не съществува.
— Не, аз мога да докажа, че тя наистина съществува. Съществуваше.
— Анна. Това е лудост. Всичко приключи.
Мълча.
— Нищо не може да се докаже — твърдо, почти гневно, никога не съм я чувала да говори така. — Не знам какво си си мислила или какво ти се е… случило, но всичко приключи. Съсипваш си целия живот.
Чувам я как диша.
— Колкото по-дълго упорстваш, толкова по-дълго ще ти отнеме да се оправиш.
Мълчание.
— Права си.
— Какво искаш да кажеш?
Въздъхвам:
— Казвам, добре.
— Моля те, обещай ми, че няма да направиш нещо безумно.
— Няма.
— Искам да ми обещаеш.
— Обещавам ти.
— Искам да ми кажеш, че всичко ти е било само… в главата.
— Беше ми само в главата.
Тишина.
— Бина, права си. Съжалявам. Това е само следшокова реакция или нещо подобно. Като невроните, които излъчват сигнали след смъртта.
— Добре — казва тя и гласът й омеква. — Виж, за невроните не знам.
— Съжалявам. Важното е, че не се готвя да направя нещо безумно.
— И ми го обещаваш.
— Обещавам ти.
— И като дойда да те раздвижвам другата седмица, няма да чуя нищо… нали ме разбираш, обезпокоително.
— Нищо освен обезпокоителните звуци, които обикновена издавам.
Чувам я как се усмихва.
— Д-р Филдинг каза, че пак си излизала от къщата. Отишла си до кафенето.
Беше преди цяла вечност.
— Отидох.
— Как беше?
— О, ужасяващо.
— Все същото.
— Все същото.
Отново пауза.
— За последен път… — казва тя.
— Обещавам ти. Било ми е само в главата.
Казваме си довиждане. Затваряме.
Разтривам врата си с ръка, както често правя, когато лъжа.
Осемдесет и шест
Трябва да помисля, преди да действам по-нататък. Няма място за грешка. Нямам съюзници.
Или може би имам един съюзник. Обаче няма да се обърна към него, засега. Не мога.
Мисли. Трябва да мисля. Но първо трябва да се наспя. Може да е от виното — най-вероятно е от виното — но изведнъж се чувствам много уморена. Проверявам на телефона. Почти десет и половина. Времето лети.
Връщам се в дневната, гася лампата. Качвам се в кабинета, изключвам компютъра (имаше съобщение от „Топ&Рол“: къде изчезна?). Качвам се още по-нагоре, към спалнята. Пънч ме следва, препъвайки се. Трябва да направя нещо за тази лапа. Може би Итън ще го заведе до ветеринарния.
Поглеждам към банята. Твърде съм изморена да си мия лицето или зъбите. Освен това ги мих сутринта — утре ще наваксам. Смъквам дрехите, грабвам котката, покатервам се в леглото.
Пънч се разхожда из чаршафите, настанява се в най-отдалечения ъгъл. Чувам го как диша.
Отново, може да е от виното — сигурно е от виното — но не мога да заспя. Лежа по гръб, зяпам към тавана, към извивките на гипсовия фриз под него; обръщам се настрани, взирам се в тъмнината на площадката. Обръщам се по корем, притискам лице във възглавницата.
Темазепамът. Още е в тубичката на масичката. Трябва да стана, да сляза долу. Вместо това се мятам на другата страна.
Сега мога да виждам през градината. Къщата на Ръселови е потънала в сън: кухнята е тъмна; пердетата в салона са дръпнати; стаята на Итън е осветена от призрачното излъчване на компютърния екран.
Взирам се в него, докато ме заболят очите.