„Какво ще направиш, мамо?“
Пак се мятам по корем, закопавам лице във възглавницата, стискам силно клепачи. Не сега. Не сега. Мисли за нещо друго, каквото и да било.
Фокусирай се върху Джейн.
Връщам лентата назад. Проигравам разговора с Бина; представям си Итън на прозореца, осветен отзад, с пръсти, разперени зад стъклото. Сменям лентата, превъртам назад, минавам през „Въртоп“, през посещението на Итън. Самотните часове на седмицата минават пред мен в обратен ред; кухнята ми се пълни с посетители — първо следователите, после Дейвид, после Алистър и Итън — назад, назад, назад до момента, в който тя се завъртя пред мивката и обърна лице към мен.
Спри. Обръщам се по гръб, отварям очи. Таванът над мен се е прострял като екран.
И Джейн изпълва кадъра — жената, която познавах като Джейн. Тя стои край кухненския прозорец, плитката виси между раменете й.
Сцената се проиграва на забавен каданс.
Джейн се обръща към мен, приближавам върху ведрото лице, искрящите очи, проблясващия сребърен медальон. Сега се отдръпвам, разширявам кадъра: чаша вода в едната ръка, чаша с бренди в другата. „Нямам представа дали брендито помага“ — напевно казва тя, звукът е стерео.
Стопирам кадъра.
Какво би казал Уесли? Нека прецизираме изследването Фокс.
Първи въпрос: Защо ми се представи като Джейн Ръсел?
… Допълнение към първи въпрос: Дали тя ми се представи така? Не бях ли аз, която заговорих първа, наричайки я с това име?
Пак връщам лентата назад до момента, в който за първи път чувам гласа й. Тя се завърта обратно към мивката. Play: „Тъкмо отивах отсреща…“
Да. Това е… това е моментът, когато реших коя е. Моментът, в който разчетох погрешно шахматната дъска.
В такъв случай, втори въпрос: Какво ми отговори тя? Превъртам бързо напред, мижа към тавана, взирам се в устата й, докато се чувам да казвам: „Вие сте жената оттатък градината — казвам аз, — вие сте Джейн Ръсел“.
Тя поруменява. Устните й се разтварят. Тя казва…
Но сега чувам нещо друго, нещо извън моя екран.
Нещо долу.
Звук от счупено стъкло.
Осемдесет и седем
Ако се обадя на 911, колко бързо ще дойдат? Ако звънна на Литъл, дали ще ми вдигне?
Ръката ми подскача встрани.
Телефона го няма.
Пляскам по възглавницата, по одеялата. Нищо. Телефонът не е там.
Мисли. Мисли. Кога го използвах за последен път? На стълбите, когато говорих с Бина. И после — после отидох в дневната да загася лампата. Какво съм направила с телефона? Занесла съм го в кабинета? Оставила съм го там?
Няма значение, осъзнавам. Няма го.
Звукът пак разцепва тишината. Строшено стъкло.
Измъквам се от леглото, първо единия крак, после другия, опирам и двата на килима. Изправям се. Намирам халата, проснат на стола, дърпам го. Пристъпвам към вратата.
От капандурата надолу по стълбището се разнася сив здрач. Пристъпвам през вратата, залепям гръб на стената. Тръгвам надолу по извивките на стълбите със замрял дъх и блъскащо сърце.
Стигам до долната площадка. Навсякъде е тихо.
Леко-леко, на пръсти към кабинета, първо усещам рогозката, после — килима. От вратата оглеждам бюрото. Телефонът не е там.
Обръщам се към стълбите. Един етаж по-нагоре съм. Невъоръжена. Не мога да повикам помощ.
Долу се чупи стъкло.
Треперя, хълбокът ми се удря в дръжката на вратата на килера.
Вратата на килера.
Сграбчвам дръжката. Натискам. Чувам щракането на бравата, дърпам и отварям вратата.
Непрогледна тъмнина зейва пред мен. Прекрачвам прага.
Връвта за лампата ме удря по челото. Да рискувам ли? Не твърде е ярка; ще се види от стълбите.
Промъквам се напред в тъмното, махам с две ръце, сякаш играя на пиян морков. Докато едната ръка го напипва: студения метал на кутията с инструменти. Докосвам закопчалката, отмятам я, бъркам вътре.
Ножът за картон.
Излизам от килера с оръжие в ръка, плъзгам копчето, острието се подава, блясва под блуждаещия лунен лъч. Изкачвам се до върха на стълбите, притиснала лакът до тялото, острието е насочено право напред. С другата ръка се държа за перилото: И тогава се сещам за телефона в библиотеката. Стационарния. Само на няколко метра от мен. Обръщам се.
Преди да мога да направя крачка, чувам глас отдолу:
„Госпожо Фокс — някой ме вика, — елате да се присъедините към мен в кухнята“.
Осемдесет и осем
Познавам този глас.
Острието трепери в ръката ми, докато слизам надолу по стълбите, внимателно, усещам гладкото перило под дланта си. Чувам дишането си. Чувам стъпките си.