„Точно така. Побързайте, моля.“
Стигам до площадката, пристъпвам пред вратата. Вдишвам толкова дълбоко, че се закашлям. Мъча се да го потисна, макар че той знае, че съм там.
— Влезте.
Влизам.
Лунна светлина огрява кухнята, боядисва плота в сребристо, изпълва празните бутилки край прозореца. Чешмата свети, мивката ярко блести. Дори дъските лъщят.
Той се е облегнал на плота, силует в бялата светлина, сянката му е плоска. В краката му проблясват натрошените стъклени парчета, пръснати по пода.
— Съжалявам за тази…. - той разперва ръце към стаята — бъркотия. Не исках да влизам през главния вход.
Не казвам нищо, но свивам юмрук около дръжката на ножа.
— Бях търпелив, госпожо Фокс — въздъхва Алистър, извъртайки глава настрани, така че мога да видя профила му, очертан в светлината: високото чело, правия нос. — Д-р Фокс или… както там се назовавате. — Дъхът му е просмукан от алкохол. Осъзнавам, че е много пиян.
— Бях търпелив — повтаря той, — много неща изтърпях. — Той подсмърча, избира една чаша, завърта я между дланите си. — Всички ние, но особено аз.
Сега го виждам по-ясно; ципът на якето му е вдигнат догоре и носи тъмни ръкавици. Гърлото ми се свива.
Независимо от това не отговарям. Приближавам се до ключа за лампата, протягам ръка към него.
Чашата се разбива на сантиметри от протегнатата ми ръка. Отскачам назад.
— Не светвай шибаната лампа — излайва той.
Не мърдам, пръстите ми са обгърнали рамката на вратата.
— Някой трябваше да ни предупреди за теб — той клати глава, смее се.
Преглъщам. Смехът му става гърлен, затихва.
— Дала си на сина ми ключ от твоя апартамент — той го размахва. — Аз ти го връщам. — Ключът подрънква, когато го слага на плота. — Дори и да не беше си изгубила… проклетия ум, не бих искал да прекарва времето си със зряла жена.
— Ще извикам полицията — прошепвам аз.
Той хрипти.
— Моля, обади се. Ето ти телефона. — Той го взима от плота, подмята го от ръка в ръка.
Да, оставих го в кухнята. За миг очаквам, че ще го фрасне в пода, ще го разбие в стената; вместо това той го оставя до ключа на плота.
— Полицията те взема на шега — казва той и прави крачка към мен. Вдигам острието към него.
— О-о! — хили се той. — О-о! Какво искаш да направиш с това?
И пак пристъпва напред.
Този път и аз правя същото.
— Махай се от дома ми — казвам му аз. Ръцете ми се тресат, пръстите треперят. Острието блясва на светлината, малък сребърен нож.
Той спира да се движи, спира да диша.
— Коя беше онази жена? — питам го.
Изведнъж ръката му се стрелва към гърлото ми, стиска го. Избутва ме назад, блъскам се в стената, главата ми се удря силно. Пръстите му се впиват в кожата ми.
— Ти имаш халюцинации — дъхът му, горещ от алкохола, обгаря лицето ми, люти ми на очите. — Стой далече от сина ми. Стой далече от жена ми.
Давя се, задъхвам се. Грабвам пръстите му с едната си ръка, одирам с нокти китката му.
С другата замахвам към него с острието. Но пропускам; целта и ножът изхвърча на пода. Той стъпва върху него, стиска гърлото ми. Започвам да хриптя.
— Мамка ти, стой далече от нас — той пъхти тежко.
Минава миг.
Още един.
Зрението ми се размива. Сълзи се стичат по бузите ми.
Губя съзнание…
Той пуска гърлото ми. Свличам се на пода, боря се за въздух.
Той се надвесва над мен. Бързо протяга крак и изпраща ножа далече в ъгъла.
— Не го забравяй — казва той с дрезгав глас.
Не мога да вдигна глава да го погледна.
Но го чувам да изрича още една дума, тихо, почти съкрушено: „Моля“.
Мълчание. Виждам как обутите му в ботуши крака се завъртат, отдалечават.
Като минава покрай плота, помита с ръка всичко отгоре. Чаши и чинии се разбиват на пода, хвърчат трески, стъклени парчета. Опитвам се да викам. От гърлото ми излиза свистене.
Той се отправя към вестибюла, отваря вратата, излиза. Чувам как завърта бравата на входната врата, хлопва я след себе си.
С една ръка пипам гърлото си, с другата съм обгърнала тялото си. Хлипам.
И когато Пънч прескача през прага и предпазливо ме близва по ръката, се разридавам.
Неделя
14 ноември
Осемдесет и девет
Разглеждам врата си в огледалото на банята. Пет натъртвания като синя огърлица, тъмна лента окото шията ми.
Поглеждам надолу към Пънч, свил се е на плочките, ближе болната си лапа. Хубава двойка сме, няма що.