Свивам се цялата. След миг я изтривам.
Моментално се появява предишната снимка.
В първата секунда не я разпознавам. После си спомням: направих я от прозореца на кухнята. Залезът, ярко оранжев, далечните сгради са го нарязали като зъби. Улицата, позлатена от светлина. Самотна птица, застинала в небето, крилата й, широко разтворени.
И там, отразена в стъклото на прозореца, е жената, която познавах като Джейн.
Деветдесет и едно
Прозрачна, с меки очертания — но е Джейн, несъмнено, населила долния десен ъгъл като призрак. Тя гледа към камерата, очите съсредоточени, устните разтворени. Едната ръка е извън кадъра — мачкаше фаса в купата, спомням си. Над главата й се носи гъст облак дим. Времето сочи 18:04, датата е почти отпреди две седмици.
Джейн. Изгърбила съм се над екрана, едвам дишам.
Джейн.
Светът е прекрасно място, ми каза тя.
Недей да го забравяш, недей да го пропускаш, ми каза.
Само така, момиче, ми каза.
Тя ми ги каза тези неща, всичките, защото беше истинска.
Джейн.
Изтърсвам се от леглото, чаршафите се влачат след мен, лаптопът се изхлузва на пода. Втурвам се към прозореца, дръпвам с всичка сила пердетата.
Сега са светнали в салона — стаята, където започна всичко. Седнали са там, двамата, на раирания диван: Алистър и жена му. Той се е отпуснал с бутилка в ръка; тя е подвила крака под себе си и прекарва пръсти през лъскавата си коса.
Измамниците.
Гледам към телефона в ръката ми.
Какво да направя с това?
Знам какво би казал Литъл, знам какво ще каже: тази снимка не доказва нищо повече от собственото си съществуване и съществуването на една неизвестна жена.
„Д-р Филдинг също няма да те слуша“, казва ми Ед.
Млъкни.
Но е прав.
„Може би Бина, мамо?“
Спрете.
Мисли.
Има само един ход. Очите ми се преместват от салона към тъмната стая на горния етаж.
Вземи пешката.
— Ало? — гласът е като на птиче, крехък и плах. Взирам се в тъмнината зад прозореца му. Няма признак, че е там.
— Анна е — казвам аз.
— Знам — почти шепнешком.
— Къде си?
— В моята стая.
— Не те виждам.
След миг той се появява на прозореца като призрак, слаб и блед с бяла тениска. Слагам ръка на стъклото.
— Можеш ли да ме видиш? — питам аз.
— Да.
— Искам да дойдеш тук.
— Не мога — той върти глава, — не ми е позволено.
Поглеждам надолу към салона. Алистър и Джейн не са помръднали.
— Знам, но е много важно. Много е важно.
— Татко ми взе ключа.
— Знам.
Пауза.
— Ако аз мога да те видя… — той заглъхва.
— Какво?
— Ако аз мога да те видя, и те могат да те видят.
Залитам назад, дърпам пердетата, оставям процеп между тях. Проверявам салона. Както си бяха.
— Просто ела — казвам аз. — Моля те. Там не си…
— Какво?
— Не си… кога ще можеш да излезеш?
Отново пауза. Виждам, че си преглежда телефона, пак го притиска до ухото си.
— Родителите ми гледат „Добрата съпруга“ в десет. Може да мога да изляза тогава.
Сега аз си проверявам телефона. Двайсет минути.
— Добре. Това е добре.
— Всичко наред ли е?
— Да. — Не го плаши. Там не си в безопасност. — Просто има нещо, за което исках да поговорим.
— Ще ми е по-лесно да дойда утре.
— Не може да чака. Наистина…
Поглеждам надолу. Джейн се е зазяпала в скута си, стиснала бутилка бира.
Алистър е изчезнал.
— Затвори телефона — казвам аз, повишавайки глас.
— Защо?
— Затвори.
Той зяпва с отворена уста.
Стаята избухва в светлина.
Зад него стои Алистър, ръката му е върху ключа.
Итън се завърта, отпуска ръце. Чувам, че линията прекъсва.
Наблюдавам сцената мълчаливо.
Алистър се втурва през вратата, говори нещо. Итън прави крачка напред, вдига ръка, размахва телефона.
За секунда двамата са застинали.
После Алистър се втурва към сина си. Взима телефона. Гледа го.
Гледа към Итън.
Минава покрай него, към прозореца, взира се. Отдръпвам се навътре в спалнята.
Той протяга ръце, пуска щорите върху двете крила на прозореца. Затяга ги.
Стаята е напълно запечатана.
Шах, мат.
Деветдесет и две