Завъртам се обратно и се взирам в стаята.
Не мога да си представя какво става оттатък. Заради мене.
Довличам се до стълбите. На всяка крачка мисля за Итън зад онези прозорци, сам с баща си.
Надолу, надолу, надолу.
Стигам до кухнята. Докато изплаквам една чаша на мивката, чувам ниския тътен на гръмотевица и надничам през щорите. Сега облаците се носят по-бързо, клоните на дърветата се блъскат. Вятърът се надига. Бурята наближава.
Седя на масата и смуча от мерлото. „Сребърен залив“, Нова Зеландия, пише на етикета, под малка гравюра на кораб, понесен от вълните. Може би мога да се преместя в Нова Зеландия, да започна там начисто. Харесва ми как звучи — Сребърен залив. Бих искала да плавам отново.
Ако въобще някога изляза от тази къща.
Отивам до прозореца и повдигам една от летвите на щората; дъждът се блъска в стъклото. Поглеждам отсреща. Щорите още са затворени.
Щом се връщам на масата, звънецът иззвънява.
Разкъсва тишината като аларма. Ръката ми трепва; виното се плисва от чашата.
Това е той. Това е Алистър.
Обзема ме паника. Пръстите ми бъркат в джоба, стискат телефона. А с другата ръка посягам към макетния нож.
Ставам и бавно прекосявам кухнята. Приближавам се до домофона. Подготвям се, поглеждам екрана.
Итън.
Гърдите ми се отпускат.
Итън, полюшва се на пети, обгърнал раменете си с ръце. Натискам бутона и завъртам бравата. След секунда вече е вътре, косата му искри от дъждовните капки.
— Какво правиш тук?
Той се блещи.
— Нали ми каза да дойда.
— Мислех, че баща ти…
Той затваря вратата, минава покрай мен и влиза в дневната.
— Казах му, че е един приятел от плуването.
— Не ти ли провери телефона — питам го аз и го следвам.
— Запазил съм го под друго име.
— Ами ако беше поискал да ми звънне обратно?
Итън свива рамене.
— Не поиска. Какво е това? — Той гледа към ножа.
— Нищо — пускам го в джоба.
— Може ли да ползвам банята?
Кимам.
Докато е в банята, почуквам телефона, подготвям се за моя ход.
Пуска казанчето, пуска чешмата и отново идва към мен.
— Къде е Пънч?
— Не знам.
— Как е лапата му.
— Добре — точно в момента не ми пука. — Искам да ти покажа нещо. — Слагам телефона в ръката му. — Влез в галерията.
Той ме гледа, смръщил вежди.
— Просто я отвори — повтарям аз.
Докато го прави, наблюдавам лицето му. Стенният часовник започва да отброява десет. Задържам си дъха.
В първия момент нищо. Той е невъзмутим.
— Нашата улица. По изгрев — казва той — не, почакай, това е от запад, значи е за…
Той спира.
Това е.
Минава секунда.
Той вдига очи към мен.
Шести удар. Седми.
Той отваря уста.
Осем. Девет.
— Какво… — започва той.
Десет.
— Мисля, че е дошло време за истината — му казвам аз.
Деветдесет и три
Последният удар на часовника заглъхва, той стои пред мен, едвам диша. Хващам го за рамото и го отвеждам на дивана. Сядаме, Итън все още държи телефона в ръка.
Не казвам нищо, просто се вглеждам в него. Сърцето ми бие лудо, като уловена птица. Кръстосвам ръце в скута си, за да ги спра да треперят.
Той шепне.
— Какво… — прочиства си гърлото — кога си го открила?
— Тази вечер, точно преди да ти се обадя.
Кима.
— Коя е тя?
Той продължава да гледа телефона. За момент си помислям, че не ме е чул.
— Коя е…
— Това е майка ми.
Мръщя се.
— Не, следователите казаха, че майка ти…
— Това е истинската ми майка. Биологичната.
Гледам го.
— Значи си осиновен?
Той не казва нищо, само кима, навел очи.
— Тогава… — навеждам се напред, прекарвам пръсти през косата си, — тогава…
— Тя… дори не знам откъде да започна.
Затварям очи, надмогвам объркването си. Той има нужда от насочване.
Това го мога.
Завъртам тялото си към него, заглаждам халата на колената си, поглеждам го.
— Кога са те осиновили? — го питам.
Той въздъхва, обляга се назад, възглавниците издишат под натиска на теглото му.
— Когато съм бил на пет.
— Защо толкова късно?
— Защото тя… тя е била е наркоманка. — Запъва се като жребче, което прави първите си стъпки. Чудя се дали го е изричал друг път. — Била е наркоманка и също е била много млада.
Това обяснява защо Джейн изглеждаше толкова младолика.
— Така че съм отишъл да живея с мама и татко. — Изучавам лицето му, върхът на езика му облизва устните, слепоочията му блестят от дъжда.