Слагам ръка на рамото му.
— Удари ли те? — го питам.
Той кима беззвучно. Седим и мълчим.
Итън с мъка си поема дъх, после втори.
— Аз знаех, че е у вас — казва той с треперещ глас. — Видях ви там — той поглежда към кухнята — от моята стая. Накрая му казах. Съжалявам. Много съжалявам. — Той вече плаче.
— О… — казвам аз, ръката ми го глади по гърба.
— Просто за да ме остави на мира.
— Разбирам.
— Искам да кажа… — той прекарва пръст под носа си. — Аз видях, че излезе от вас. Така че знаех, че няма да я намери. Тогава е дошъл тук.
— Да.
— Аз ви наблюдавах. Молех се да не ви се вбеси.
— Не, не се вбеси. Просто исках да знам дали сте имали посетители тази вечер, беше обяснил той. И по-късно: Аз търсех сина си, а не жена си. Лъжи.
— И после, като се прибра, тя… тя дойде отново. Тя не знаеше, че се е върнал. Трябваше да се прибере на следващия ден. Тя звънна на вратата и той ме накара да отворя и да я поканя. Толкова ме беше страх.
Не казвам нищо, само слушам.
— Опитахме се да говорим с него. И двамата.
— В салона — прошепвам аз.
Той премигва:
— Ти видя ли?
— Видях ви. — Спомням си ги там, Итън и Джейн-Кати — на дивана, Алистър на стола срещу тях. Знае ли някой какво става в едно семейство?
— Нещата не вървяха на добре. — Дишането му вече е насечено. Хълца. — Татко й каза, че ако пак се появи, ще извика полицията и ще я арестуват, задето ни тормози.
Още мисля за онзи застинала картина на прозореца: дете, баща, „майка“. Знае ли някой какво става в…
След това се сещам за нещо друго.
— На следващия ден… — започвам аз.
Той кима, зяпнал в краката си, сгърчил пръсти в скута си.
— Тя пак се върна. И татко каза, че ще я убие. Сграбчи я за гърлото.
Мълчание. Думите му почти отекват. Ще я убие. Сграбчи я за гърлото. Спомних си как Алистър ме залепи за стената, ръката му, вкопчена в шията ми.
— И тя изкрещя — казвам тихо.
— Да.
— Тогава аз се обадих у вас.
Той пак кима.
— Защо не ми каза какво става?
— Той беше там. Бях уплашен — казва той и повишава глас, бузите му са влажни. — Исках. Аз дойдох тук, след като тя си тръгна.
— Знам. Знам, че дойде.
— Опитах се.
— Знам.
— И после мама се върна от Бостън на другия ден. — Той подсмърча. — И тя също се върна, Кати. Същата нощ. Мисля, че си мислеше, че с мама по-лесно ще се говори. — Той залепва длани на лицето си. Избърсва го.
— И какво стана?
За момент той не казва нищо, просто ме поглежда с крайчеца на окото си, почти с подозрение.
— Ти наистина ли не видя?
— Не. Видях само теб. И после тя крещеше на някого, и после я видях с… — ръцете ми треперят на гърдите ми — …с нещо в… — заглъхвам. — Не видях никого там.
Когато проговаря, гласът му е по-нисък и по-сигурен:
— Те се качиха да разговарят горе. Татко, мама и тя. Бях си в стаята, но всичко се чуваше. Татко искаше да звъни на полицията. Тя — моята… тя все повтаряше, че съм неин син и че трябва да може да се виждаме, и че родителите ми не трябва да ни пречат. Мама крещеше срещу нея, казваше, че ще направи така, че никога повече да не ме види. И после всичко утихна. И след минута аз слязох долу и тя беше…
Лицето му се сгърчва и той се запъва, риданията се надигат дълбоко в гърдите му и изригват на повърхността. Той поглежда наляво, помества се притеснено.
— Тя беше на пода. Намушкана — сега Итън сочи към гърдите си — с ножа за хартия.
Кимам, после се спирам.
— Чакай, кой я наръга?
Той се задавя.
— Мама.
Зяпвам.
— Каза, че няма да позволи на никого да ме вземе — хлъцване — от нея. — Той се навежда напред, ръцете му образуват козирка над очите. Раменете му подскачат и се разтрисат, докато плаче.
Мама. Объркала съм се. Всичко съм объркала.
— Каза, че е чакала много дълго да има дете и…
Затварям очи.
— …няма да й позволи повече да ме наранява.
Чувам го как тихо плаче.
Минава минута, после още една. Мисля за Джейн, истинската Джейн; мисля за инстинкта на майката лъвица — същият инстинкт, който се беше събудил в мен в пропастта. Чакала е толкова дълго да има дете. Няма да позволи на никого да ме вземе.
Когато отварям очи, сълзите му са намалели. Сега се задъхва, сякаш току-що е спрял да тича.