— Тя го направи заради мен — казва той — за да ме защити.
Минава още една минута.
Той се прокашля.
— Те я занесоха горе, в нашата къща, и я закопаха там. — той отпуска ръце в скута си.
— Там ли е сега? — казвам аз.
Той поема дълбоко, дълбоко въздух:
— Да.
— И какво стана, когато полицията дойде да разпитва за случая на другия ден?
— Беше толкова страшно — казва той. — Бях в кухнята и ги чух да говорят в дневната. Казаха, че някой е докладвал за безредици предишната вечер. Родителите ми просто отрекоха. И после, като научиха, че сте били вие, казаха, че ще бъде тяхната дума срещу вашата. Никой друг не беше я виждал.
— Но Дейвид я е видял. Той е прекарал… — опитвам се да подредя датите в главата си — четири нощи с нея.
— За това разбрахме по-късно. След като прегледахме телефона й да видим с кого е говорила. И татко каза, че така или иначе никой няма да вземе на сериозно човек, който живее в мазе. Така че бяха те срещу теб. И татко каза, че ти… — той спира.
— Че аз какво?
Той преглъща.
— Че си неуравновесена и много пиеш.
Не отговарям. Чувам дъжда като стрелба по прозорците.
— Ние тогава не знаехме за семейството ти.
Затварям очи и започвам да броя. Едно. Две.
На три Итън пак проговаря, гласът му е стегнат.
— Чувствам, че крия толкова много тайни от толкова много хора. Не мога да го правя повече.
Отварям очи. В полумрака на дневната, в крехката светлина на лампата, той прилича на ангел.
— Трябва да кажем на полицията.
Итън се навежда напред, прегръщайки колената си. После се изправя, поглежда ме за миг, поглежда настрани.
— Итън.
— Знам — казва едва доловимо той.
Чувам звук зад мен. Извивам се и виждам Пънч, седнал зад нас, навел глава на една страна. Мяука отново.
— Ето го и него. — Итън се протяга към облегалката на дивана, но котката се дръпва. — Сигурно вече не ме харесва — казва Итън меко.
— Виж — прочиствам си гърлото, — всичко това е много, много сериозно. Аз ще се обадя на следователя Литъл и ще го помоля да дойде, за да му разкажеш това, което разказа на мен.
— Не може ли да им кажа? Преди това?
Намръщвам се.
— Да кажеш на кого? На…
— На мама. И на татко.
— Не — въртя глава, — ние…
— О, моля те. Моля те. — Гласът му се отприщва като бент.
— Итън, ние…
— Моля. Моля. — Вече почти крещи. Взирам се в него. Очите му са изцъклени, кожата му е на петна. Почти е подивял от паника. Да го оставя ли да се накрещи?
Но той вече говори, излива порой от думи и пръски:
— Тя го направи заради мен. — Очите му се пълнят. — Аз не мога… не мога да й го причиня. След всичко, което е направила за мен.
Дишам плитко.
— Аз…
— И няма ли да е по-добре за тях, ако сами се предадат? — пита той.
Обмислям го. По-добре е за тях, по-добре е и за него. И все пак…
— Те направо се побъркаха, откакто се случи. Те наистина са полудели. — Горната му устна блести от пот и сополи. Той я избърсва. — Татко каза на мама, че трябва да отидат в полицията. Те ще ме послушат.
— Аз не мисля…
— Наистина ще ме послушат — той кима твърдо, диша дълбоко — ако им кажа, че съм ти казал и че ти ще кажеш на полицията, ако не го направят сами.
— Сигурен ли си… — Че можеш да вярваш на майка си? Че Алистър няма да те нападне? Че някой от двамата няма да дойде тук?
— Може ли само да изчакаш и да ме оставиш да говоря с тях? Аз не мога… Ако извикаме полицията да ги прибере сега, аз няма да мога… — Погледът му отново се насочва към ръцете. — Просто не мога да го направя. Не знам как ще мога… да живея… със себе си. — Гласът му пак се задушава. — Без преди това да им дам шанс. Да си помогнат. — Той едва говори. — Тя ми е майка.
Има предвид Джейн.
При целия ми опит нищо не ме е подготвило за това. Мисля за Уесли, какво би ме посъветвал. Мисли със собствената си глава, Фокс.
Мога ли да го оставя да се върне в онази къща? При онези хора?
Но пък мога ли да го обрека на доживотно чувство за вина? Познавам добре това усещане; познавам непрестанната болка. Не искам да се чувства така.
— Добре — казвам аз.
Той примигва.
— Наистина ли?
— Да. Кажи им.
Той гледа глупаво, невярващо. След миг се съвзема.
— Благодаря ти.
— Моля те, бъди много предпазлив.
— Ще бъда — той се надига от дивана.
— Какво ще им кажеш?
Той сяда отново, въздиша влажно:
— Мисля… че ще кажа… нали разбираш. Че ти имаш доказателство. — Той кима. — Че ще кажа истината. Че съм ти казал какво се случи и ти си казала, че трябва да кажем на полицията — гласът му се разтреперва, — преди ти да им кажеш. — Търка си очите. — Какво мислиш, че ще им направят?