Започнах да се отпускам. За момент си помислих, че е заради компанията на Итън — гласът му беше мек и с него се говореше лесно; дори котаракът го одобри — но после осъзнах, че се е включил професионалният ми рефлекс, махалото на размяната на въпроси и отговори. Любопитство и съчувствие: инструментите на моя занаят.
И моментално за кратко отново съм там, в моя кабинет на „Източна“ 88, малката тиха стая, потънала в матова светлина, двата дълбоки стола един срещу друг, разделени от синия килим. Радиаторите съскат.
Вратата бавно се отваря, в чакалнята са диванът и дървената маса; купчината лъскави списания; кошът, препълнен до горе с парчета от „Лего“; уредът, който — произвежда успокояващи звуци, мърка тихо в ъгъла.
И вратата на Уесли. Уесли, моят бизнес партньор, моят научен ръководител, човекът, който ме привлече към частната практика. Уесли Брил — Уесли Брилянтния, така го наричахме, с разрошена коса и различни чорапи, със светкавичен ум и гръмовен глас. Виждам го в кабинета му, изтегнал се в шезлонга, дългите му крака стърчат до средата на стаята, с книга, подпряна в скута. Прозорецът е отворен, вдишва зимния въздух. Уесли е пушил. Вдига поглед към мен.
— Привет, Фокс — ми казва.
— Новата ми стая е по-голяма от старата — повтаря Итън.
Облягам се назад, прехвърлям единия крак върху другия.
Имам чувството, че позата ми е абсурдна. Чудя се кога за последен път съм си кръстосвала краката.
— Къде ходиш на училище?
— Вкъщи ме обучават — казва той, — мама ме учи. — Преди да успея да отговоря, той посочва с глава към снимката на страничната масичка. — Това семейството ви ли е?
— Да. Това са мъжът ми и дъщеря ми. Той е Ед, тя е Оливия.
— Те тук ли са?
— Не, те не живеят тук. Разделени сме.
— О. — Той гали Пънч по гърба. — На колко години е?
— На осем. Ти на колко си?
— На шестнайсет. През февруари ще стана на седемнайсет.
Оливия би казала нещо подобно. Той изглежда по-голям за годините си.
— И дъщеря ми е родена през февруари. На Св. Валентин.
— Аз съм на двайсет и осми.
— Съвсем близо до високосната година — казвам аз.
Той поклаща глава.
— Ти какво работиш?
— Психолог съм. Работя с деца.
Той мръщи нос.
— Децата имат ли нужда от психолог?
— Имат. Някои от тях имат проблеми в училище, други — вкъщи. На някои им е трудно да свикнат с ново място.
Той не казва нищо.
— Предполагам, че като те обучават у дома, ще трябва да си намериш приятели някъде другаде.
Той въздиша.
— Баща ми е намерил клуб по плуване, където да се запиша.
— Откога тренираш плуване?
— От петгодишен.
— Сигурно си много добър.
— Окей съм. Татко казва, че имам заложби.
Клатя глава.
— Доста съм добър — признава си той скромно — дори давам уроци.
— Даваш уроци по плуване?
— На хора с проблеми. Но не с физически недъзи — добавя той.
— С проблеми в развитието.
— Да. В Бостън отделях много време на това. Искам и тук да правя същото.
— Как започна да се занимаваш с тази работа?
— Сестра на мой приятел има синдром на Даун. Преди две години гледа олимпиадата и каза, че иска да се научи да плува. Аз я научих и после дойдоха и други деца от нейното училище. Така попаднах в цялата тая… — той търси думата — среда, един вид.
— Това е чудесно.
— Хич не си падам по партитата или тем подобни.
— Не е твоята среда.
— Не — усмихва се, — никак даже.
Той обръща глава, поглежда към кухнята.
— От моята стая мога да видя вашата къща — казва той. — Ей там горе е.
Обръщам се натам. Щом вижда къщата, значи стаята му има източно изложение, точно срещу моята спалня. За миг тази мисъл леко ме обезпокоява — все пак е тийнейджър. За втори път се питам дали не е гей.
И тогава забелязвам, че очите му изведнъж са се насълзили.
— О… — поглеждам надясно, където в кабинета ми обикновено стоеше кутията със салфетките. Вместо нея там е снимката на Оливия, ухилена до уши с липсващо зъбче в устата.
— Извинете — казва Итън.
— Не, не се притеснявай — му казвам, — какво има?
— Нищо — разтърква очи.
Изчаквам малко. Той е дете, напомням си — високо и с пречупен глас, но е дете.
— Липсват ми приятелите — казва той.
— Сигурно. Разбира се.
— Никой не познавам тука. — Сълза се търкулва по бузата му. Той я избърсва с опакото на ръката си.
— Местенето е трудна работа. Доста време ми трябваше да се запозная с хора, когато се преместихме тук.