Мълча, премислям отговора си.
— Мисля, че полицаите ще разберат, че родителите ти са били подложени на тормоз, че тя, Катрин, по същество те е преследвала. Сигурно е в нарушение на онова, което е подписала, когато са те осиновили. — Той кима бавно. — И… — добавям — ще вземат под внимание факта, че е станало по време на спречкване.
Той си хапе устната.
— Няма да е лесно.
Навежда очи.
— Няма — поема си дъх. После ме поглежда с такава сила, че леко се дръпвам.
— Благодаря ти.
— Аз само…
— Наистина — той преглъща. — Благодаря.
Кимам.
— Телефонът е в теб, нали?
Той потупва джоба на палтото си.
— Тук е.
— Обади ми се просто да ми кажеш, че всичко е наред.
— Окей.
Той отново се изправя и аз се изправям. Той се обръща към вратата.
— Итън…
Той се завърта.
— Трябва да знам: баща ти идвал ли е в къщата ми през нощта?
Той се мръщи.
— Да. Снощи. Ти нали…
— Не, имам предвид миналата седмица.
Той мълчи.
— Защото ми казаха, че си съм си въобразила, че някакви неща са станали във вашата къща, а сега знам, че не съм. И ми казаха, че съм нарисувала картина, която не съм нарисувала. И искам… необходимо ми е да знам кой е направил моята снимка. Защото — чувам, че гласът ми се разтреперва — наистина не бих искала да съм я направила сама.
Млъквам.
— Не знам — казва Итън. — Как може да е влязъл вътре?
Нямам отговор.
Вървим заедно до вратата. Когато посяга към дръжката, аз го хващам с две ръце, притеглям го към себе си, прегръщам го силно.
— Моля те, пази се — прошепвам.
Стоим там за секунда, докато дъждът блъска по прозорците и вятърът бучи навън.
Той се отдръпва от мен, усмихва се тъжно. После си тръгва.
Деветдесет и четири
Дръпвам пердето, гледам го как изкачва стъпалата към входа, пъха ключа в ключалката. Отваря вратата; когато тя се затваря, него вече го няма.
Добре ли направих, като го пуснах да си иде? Не трябваше ли да се обадя първо на Литъл? Не трябваше ли да извикаме Алистър и Джейн тук?
Твърде късно.
Взирам се през градината, към празните прозорци, пустите стаи.
Някъде там вътре той разговаря с родителите си, забива тежък клин в техния свят. Чувствам се, както съм се чувствала през всеки един ден от живота на Оливия: Моля, остани невредима.
Ако има едно нещо, което научих от работата си с деца, ако мога да сведа всичките тези години до едно-единствено откритие, то е следното: Те са изключително жилави. Могат да устоят на занемаряване; могат да оцелеят след тормоз, могат да издържат, дори да разцъфтят в ситуации, в които възрастните се разпадат на части като стар чадър. Сърцето ми се свива за Итън. Той има нужда от тази издръжливост. Той трябва да оцелее.
И каква безумна история — каква зловеща история. Втриса ме, като се връщам в дневната, гася лампата. Тази нещастна жена. Това нещастно дете.
И е била Джейн. Не Алистър, а Джейн.
Сълза се стича по бузата ми. Докосвам я с пръст, тя се залепва на него; разглеждам я изненадана. После си избърсвам ръката в халата.
Клепачите ми натежават. Качвам се в спалнята да чакам, да се тревожа.
Стоя до прозореца, оглеждам къщата отсреща. Няма признаци на живот.
Гриза си нокътя, докато пусне кръв.
Крача из стаята, въртя се в кръг около килима.
Поглеждам телефона. Изминал е половин час.
Имам нужда да се разсея. Имам нужда да си успокоя нервите. Нещо познато. Нещо успокояващо.
„Сянка на съмнение“. Сценарият е на Тортън Уайлдър и е любимият филм на Хичкок от собствените му филми: наивна млада жена разбира, че героят на сърцето й съвсем не е това, за което се представя. „Ние просто се влачим по течението и нищо не се случва — оплаква се тя. — В ужасна задънена улица сме. Ядем и спим, и не правим нищо друго. Ние дори вече нямаме истински разговори.“ Докато не се появява чичо й Чарли.
Честно казано, тя твърде дълго остава в неведение според мен.
Гледам го на лаптопа и смуча разкървавения си палец. Пънч влиза след няколко минути, скача при мен на леглото. Стискам лапата му; изсъсква.
Колкото по-напрегната става историята, толкова повече и аз се напрягам, нещо ме гризе, някакво усещане, което не мога да назова. Чудя се какво ли става отсреща.