Телефонът ми вибрира, пресягам се през възглавницата до мен. Сграбчвам го:
Отиваме в полицията.
23:33. Задрямала съм.
Ставам от леглото и дърпам едното перде. Дъждът удря по прозорците, силен като артилерийски огън, и ги превръща в локви.
Оттатък градината, през пелената на бурята, къщата е тъмна.
„Има толкова много неща, които не знаеш, толкова много.“
Зад мен филмът продължава.
„Ти живееш като в сън — казва язвително чичо Чарли — ти си като сомнамбул, заслепена. Откъде ще знаеш какъв е светът? Знаеш ли, че ако откъртиш фасадите на къщите, ще откриеш само свинщина? Използвай си ума. Научи нещо.“
Отивам в банята под избледняващата светлина, която идва от прозореца. Трябва ми нещо, което да ми помогне пак да заспя — мелатонин, решавам. Тази нощ ми е необходим.
Преглъщам хапчето. На екрана тялото пада, влакът пищи и започват да се точат титрите.
„Познай кой е?“
Този път не мога да го отпратя, защото спя, но съзнавам, че ми говори. Съзнателен сън.
Все пак се опитвам:
— Остави ме на мира, Ед.
— Хайде. Говори с мен.
— Не.
Не го виждам. Не виждам нищо. Чакай — има малка следа от него, само сянка.
— Мисля, че трябва да поговорим.
— Не. Върви си.
Тъмно. Тишина.
— Нещо не е наред.
— Не. — Но той е прав, нещо не е наред. И този възел в стомаха.
— Този Алистър излезе голямо чудовище, нали така?
— Не искам да говоря за това.
— Щях да забравя. Ливи иска да те пита нещо.
— Не искам да го знам.
— Само един — проблясък от зъби; дъга от усмивка — обикновен въпрос.
— Не…
— Давай, сладурче, попитай мама.
— Казах не…
Но устните й са вече в ухото ми, забиват малките горещи думи в главата ми с онзи гърлен глас, който използва, когато споделя някаква тайна.
— Как е лапата на Пънч? — пита тя.
Будна съм, в пълно съзнание, като че ли са ме залели с вода. Очите ми широко се отварят. Светла черта минава по тавана над мен.
Скачам от леглото и тичам към пердето, отмятам го встрани. Около мен стаята се оцветява в сиво; през стъклото, през дъжда, виждам къщата на Ръселови, подпряла с рамене безбожното небе. Назъбена лента на светкавица горе високо. Дълбок тътен от гръм.
Връщам се в леглото. Пънч тихичко скимти, докато се намествам.
Как е лапата на Пънч?
Това е — това е възелът в стомаха ми.
Когато Итън дойде тук завчера, когато видя котката, изтегната на облегалката на дивана, Пънч се спусна на пода и се мушна отдолу. Примижавам, проигравам сцената в главата си от всеки възможен ъгъл. Не, Итън не е видял — не е могъл да види — навехнатата му лапа.
Или е могъл? Става ми мъчно за Пънч, погалвам го, обхващам опашката му с пръсти; той се търка в мен. Проверявам колко е часът на телефона: 01:10.
Светлината от екрана ме заслепява. Бързо затварям очи, после се взирам в тавана.
„Откъде знае за лапата ти“ — питам котката в тъмнината.
„Защото те посещавам нощем“ — казва Итън.
Понеделник
15 ноември
Деветдесет и пет
Тялото ми се вцепенява от шока. Главата ми се завърта към вратата.
Светкавица осветява стаята, изпепелява я в бяло. Той стои на вратата, подпрян на рамката, косата, щръкнала от дъжда, шалът, провесен на шията.
Думите се заплитат на езика ми:
— Мислех… че си отиде у дома.
— Отидох си. — Гласът му е нисък и ясен. — Казах лека нощ. Изчаках ги да си легнат. — Устата му се накъдря в мека, мъничка усмивка. — После пак се върнах тук. Идвам доста често напоследък — добавя той.
— Какво? — Не разбирам какво става.
— Трябва да ти кажа — казва той — срещал съм се с много психолози, но ти си първата, която не успя да ме диагностицира с личностно разстройство. — Веждите му се повдигат. — Май не си най-добрият психолог на света.
Устата ми трака, затваря се, скръцва, отваря се като разбрицана врата.
— Макар че си ми много интересна — казва той. — Интересна си. Затова отново се връщах при теб, дори когато знаех, че не бива. По-възрастните жени са ми интересни. — Той се чумери. — Извинявай, това обиди ли те?
Не мога да мръдна.
— Надявам се, че не. — Въздъхва. — Шефът на баща ми имаше жена, която ме интересуваше. Дженифър. Харесвах я. Тя ме харесваше като че ли. Само че… — Той премества длъгнестото си тяло, опира се под ъгъл на другата страна на рамката. — Стана… недоразумение. Това не й хареса. Или каза, че не й харесва. — Сега очите му блясват. — Много добре знаеше какво прави.