Тогава го виждам в ръката му, сребристо острие, проблясва.
Това е нож. Нож за отваряне на писма.
Очите му проследяват моя поглед от лицето ми до ръката му и обратно. Гърлото ми се затваря.
— Това го използвах за Кати — обяснява той ведро. — Защото не искаше да ме остави на мира. Казах й, казах й толкова много пъти, но тя просто… — върти глава — не искаше да спре. — Подсмърча. — Малко като тебе.
— Но… — изхриптявам аз — тази вечер ти… — гласът ми заглъхва, умира.
— Какво?
Облизвам си устните.
— Ти ми каза…
— Казах ти достатъчно, за да ти запуша устата. Съжалявам, че го казвам толкова грубо, защото ти си много готина. Но трябваше да те накарам да млъкнеш. Докато успея да се погрижа за всичко. — Той се повърта. — Искаше да викаш полицията. Имах нужда от малко време, нали разбираш. Да си подготвя нещата.
Движение в крайчеца на окото ми: котката е, изтяга се по дължината на леглото. Поглежда към Итън, изплаква.
— Тази проклета котка — казва той. — Обичах този филм като дете. Проклетата котка! — той се усмихва на Пънч. — Между другото мисля, че му счупих крака. Съжалявам. — Ножът проблясва, като го размахва към леглото. — Следваше ме през нощта из цялата къща и малко си изпуснах нервите. Освен това съм алергичен, както ти казах. Не исках да кихна и да те събудя. Съжалявам, че сега си будна.
— Идвал си тук нощем?
Той прави крачка към мен, острието се очертава смътно в сивата светлина.
— Аз идвам тук почти всяка нощ.
Чувам се как поемам въздух.
— Как?
Той пак се усмихва:
— Взех ти, ключа. Докато ми записваше номера си онзи ден. Видях го на куката първия път като дойдох и се сетих, че дори няма да забележиш, че го няма. Без това не го ползваш. Направих дубликат и го върнах обратно. — Отново усмивка. — Проста работа.
Той се засмива, слагайки свободната си ръка на устата.
— Извинявай. Просто бях… бях толкова сигурен, че си разбрала всичко, когато ми се обади снощи. Бях направо… не знаех какво да правя. Всъщност дори бях скрил това нещо в джоба си. — Отново размахва ножа. — За всеки случай. И започнах да го извъртам като луд. Но ти взе че повярва на всичко. „Баща ми има гневни пристъпи. О, толкова ме е страх. О, те не ми разрешават да имам телефон.“ Така се беше захласнала, буквално ти течаха лигите. Както казах, не си най-добрият психолог на света. Хей! — възкликва той. — Имам идея, защо не ме анализираш. Искаш да знаеш за детството ми, нали? Те всичките искат да знаят за детството ми.
Кимам глупаво.
— Много ще ти хареса. Аз съм нещо като… мечтата на психотерапевта. Кати — той буквално изплюва думата с отвращение — беше дрогирана кучка. Друсаше се с кокаин. И с хероин. Никога не ми каза дори кой е баща ми. Трябвало е да й забранят да става майка.
Той поглежда към ножа за хартия.
— Започнала да се друса, когато съм бил на една. Поне това ми казаха родителите ми. Всъщност не си спомням почти нищо. Искам да кажа, бил съм на пет, когато са ме взели от нея. Но си спомням, че постоянно бях гладен. Помня кутии с игли. Помня, че гаджетата й ме спукваха от бой, когато им скимнеше.
Мълчание.
— Обзалагам се, че истинският ми баща нямаше да прави така.
Не казвам нищо.
— Помня, когато една от приятелките й предозира. Видях я как умира пред очите ми. Това е първият ми спомен. Бях на четири.
Още мълчание. Той тихо въздиша.
— Започнах да се държа лошо. Тя се опитваше да ми помогне или да ме спре, но беше твърде надрусана. След това влязох в системата за осиновяване и после мама и татко ме взеха. — Повдига рамене. — Те… Да. Дадоха ми много. — Отново въздишка. — Създавам им проблеми, знам. Затова ме спряха от училище. И татко си загуби работата, защото исках да се сближа с Дженифър. — Веждите му помръкват. — Жалко.
Стаята отново се озарява от светкавица. Изтрещява гръм.
— Така де, Кати. — Сега той поглежда през прозореца, през градината. — Както ти казах, тя ни откри в Бостън, но мама не й даде да говори с мен. И после ни намери в Ню Йорк, просто се появи един ден, когато бях сам. Показа ми онзи медальон, вътре с моята снимка. Разговарях с нея, защото ми беше интересно. И най-вече защото исках да разбера кой е баща ми.
Сега завърта очи към мен.
— Знаеш ли какво е да се чудиш дали баща ти е толкова прецакан, колкото майка ти? Да се надяваш, че не е. Но тя само каза, че не е важно. Нямаше го в нейните снимки. Тя имаше снимки. Всичко беше истина, да знаеш. Е… — той казва глуповато — не всичко. Оня ден, когато я чу да крещи? Бях я стиснал за гушата. Даже не беше много силно, но вече ми беше писнало от нея. Исках просто да се разкара. Тя превъртя. Не искаше да млъкне. Татко даже не знаеше, че е в къщата в този момент. Той й каза: „Махай се оттук, преди да е направил нещо лошо“. И ти се обади, и трябваше да се правя на много уплашен, и после ти пак се обади, и татко трябваше да се прави, че всичко е наред… — той поклаща глава. — И въпреки това кучката се върна на следващия ден.