По това време вече ми беше омръзнала. Сериозно ми беше омръзнала. Не ми пукаше за снимките. Не ми пукаше, че се е научила да плава с платноход или че взима уроци по езика на глухонемите, или каквото и да било. И както казах, не искаше да ми каже нищо за баща ми. Сигурно не можеше. Сигурно дори не го е познавала. — Той изпръхтява.
— Така де, тя се върна. Бях си в стаята и я чух да се кара с баща ми. Не можех повече да го понасям. Исках да се махне, не ми дремеше за сълзливата й история, мразех я за това, което ми беше причинила, мразех я, задето не ми казваше за баща ми, исках да изчезне от живота ми. Така че грабнах това от бюрото — той размахва ножа за хартия — слязох долу и се втурнах в стаята, и просто… — той движи ножа надолу. — Стана много бързо. Тя дори не извика.
Мисля за това, което ми каза само преди няколко часа: как Джейн е наръгала Кати. Спомням си как очите му се отклониха наляво.
Сега очите му блестят.
— Беше някак си… въодушевяващо. Чист късмет, че не си видяла какво стана. Или поне не всичко. — Поглежда ме сурово. — Видяла си достатъчно все пак.
Той прави крачка към леглото, бавно. После още една.
— Мама няма никаква представа. За всичко това. Дори не беше там, тя се върна на другата сутрин. Татко ме накара да се закълна, че няма да й кажа. Малко ми е мъчно за него. Не е лесно да криеш толкова голяма тайна от някого, за когото си женен. — Той пристъпва трети път. — Тя просто мисли, че си луда.
Още една крачка и той стои до мен, острието е насочено към гърлото ми.
— Сега какво? — казва той.
Изскимтявам от ужас.
Тогава той сяда на ръба на матрака, долната част на гърба му докосва коляното ми.
— Анализирай ме. — Накланя глава. — Излекувай ме.
Отдръпвам се. Не. Не мога да го направя.
Но ти можеш, мамо.
Не. Не. Не мога.
Хайде, Анна.
Той държи нож.
Ти разполагаш с ума си.
Добре. Добре.
Едно, две, три, четири.
— Знам какво съм — казва Итън меко, почти успокоително, — това помага ли?
Психопат. Повърхностният чар, лабилният характер, плоските емоции. Ножът за хартия в ръката му.
— Ти… си измъчвал животни като малък — казвам, опитвайки се да успокоя гласа си.
— Да, но това е лесно. Дадох на котката ти един плъх, който бях заклал. Намерих го в нашето мазе. Градът е отвратително място. — Той поглежда към острието. Поглежда към мен. — Имаш ли нещо друго? Давай. Можеш и по-добре да се справиш.
Поемам дъх и се мъча да отгатна.
— Доставя ти удоволствие да манипулираш околните.
— Е, добре. Искам да кажа… добре. — Той се почесва по врата. — Гот ми е. И е лесно. Ти наистина си лесна. — Той ми намига.
Нещо ме бутва по ръката. Хвърлям поглед встрани. Телефонът ми се е плъзнал от възглавницата, затиснал се е до лакътя ми.
— Бях твърде напорист с Дженифър — той изглежда умислен. — Тя се… дойде й много. Трябваше да действам по-кротко. — Той слага ножа на едното си бедро, движи го, все едно че го наточва. Острието съска върху джинсите. — Така че не исках да си помислиш, че съм някаква заплаха. Затова ти казах, че ми липсват приятелите. И се престорих, че може да съм гей. И ревах, колко шибани пъти. И всичко, за да ме съжалиш и да си помислиш, че съм… — Заглъхва. — И защото, както казах, някак си не мога да се отлепя от теб.
Затварям очи. Виждам телефона в главата си, сякаш излъчва сияние.
— Хей, видя ли, като се съблякох пред прозореца? Направих го няколко пъти. Знам, че веднъж ме видя.
Преглъщам. Бавно плъзгам лакътя си обратно към възглавницата, провлачвайки телефона с меката част на ръката.
— Още какво? Отсъстващ баща може би? — Той се подсмива отново. — Знам, че доста говоря за него. За истинския ми баща, не за Алистър. Алистър е просто един малък нещастен човечец.
Усещам екрана под китката си, прохладен и гладък.
— Ти не…
— Какво?
— Ти не уважаваш пространството на другите хора.
— Е, нали съм тук, не е ли така?
Кимам отново. Плъзгам показалеца си по екрана.