— Казах ти, ти си ми интересна. Оная стара кучка на края на улицата ми разказа за теб. Е, не всичко, разбира се. Научих много работи оттогава. И точно затова ти донесох онази свещ. Мама въобще не знае. Тя нямаше да ме пусне. — Той спира, разглежда ме. — Обзалагам се, че си била хубава.
Той приближава ножа към лицето ми. Пъха острието под един кичур на бузата ми и го отмята настрани. Трепвам, скимтя.
— Онази жена каза, че стоиш в къщата през цялото време. И това ми се стори интересно. Тази странна жена, която никога не излиза. Тази маниачка.
Ръката ми обхваща телефона. Ще го активирам и ще оставя пръстите ми да впишат четирите цифри. Правила съм го толкова пъти. Мога да го направя със затворени очи. Мога да го направя с Итън, седнал до мен.
— Знаех си, че трябва да те опозная.
Сега. Напипвам бутона на телефона, натискам го. Изкашлям се, за да маскирам кликването.
— Родителите ми… — започва той, завъртайки се към прозореца. Спира.
Завъртам глава заедно с него. И виждам това, което вижда той: светлината от телефона, отразена в прозореца.
Той ахва. Аз ахвам.
Впивам очи в него. Той се втренчва в мен.
После се захилва.
— Само се шегувам — сочи той към телефона с ножа за хартия, — вече смених ПИН кода. Точно преди да се събудиш. Не съм глупак. Няма да те оставя с работещ телефон в себе си.
Не мога да дишам.
— И извадих батериите от оня в библиотеката. В случай че се чудиш.
Сърцето ми спира.
Той посочва към вратата:
— Така де, аз идвам тук нощем от около две седмици, просто се разхождам наоколо, наблюдавам те. Харесва ми тук. Тихо е и е тъмно. — Звучи умислен. — И ми е някак интересно, начинът, по който живееш. Имам чувството, че те изследвам. Като документален филм. Аз дори… — той се усмихва — ти направих снимка с твоя телефон. — Прави гримаса. — Не прекалих ли малко? Мисля, че беше малко прекалено. О, защо не ме попиташ как разблокирах телефона ти?
Не казвам нищо.
— Питай ме — заплашително.
— Как разблокира телефона? — прошепвам.
Той се усмихва широко, като дете, което знае, че ще каже нещо умно:
— Ти ми каза как.
Въртя глава.
— Не.
Той обръща очи.
— Окей, не го каза на мен — навежда се към мен — каза го на онази кучка от Монтана.
— Лизи?
Той кима.
— Ти… си ме шпионирал?
Той изпуска дълбока въздишка:
— Боже мой, ти наистина си глупава. Между другото не уча проблемни деца да плуват. По-скоро бих се гръмнал. Не, Анна: Аз съм Лизи.
Зяпвам с уста.
— Или бях — казва той. — Напоследък излиза по малко от вкъщи. Мисля, че е по-добре. Благодарение на синовете й — как се казваха?
— Бо и Уилям — отговарям, преди да успея да се спра.
Той отново се хили.
— Мамка му. Не мога да повярвам, че си запомнила и това. — Смее се още повече. — Бо. Кълна се, това го измислих на момента.
Гледам го втренчено.
— Първия път като дойдох. Този идиотски сайт ти беше на лаптопа. Направих си профил, щом се прибрах вкъщи. Запознах се с всякакви самотни загубеняци. ДискоМики и други подобни. — Той клати глава. — Направо са жалки. Но той ме свърза с теб. Не исках да ти се появя отникъде. Не исках, нали разбираш… да задаваш въпроси.
— Няма значение. Ти каза на Лизи как да си кодира паролите. Сменяй буквите с числа. Това си е направо за НАСА.
Мъча се да преглътна, но не мога.
— Или използвай рожден ден, нали така й каза. А на мен ми каза, че дъщеря ти е родена на Св. Валентин. Нула-две-едно-четири. Ето как ти влязох в телефона и те снимах как хъркаш. После смених паролата само за да си направя майтап с теб. — Той ми маха с пръст.
— Слязох долу и ти влязох в компютъра. — Той се навежда към мен, говори бавно. — Разбира се, паролата ти беше името на Оливия. И за компютъра, и за имейла. И, разбира се, просто беше заместила буквите с цифри. Точно както каза на Лизи. — Той върти глава. — Може ли да си толкова тъпа?
Нищо не казвам.
Той ме гледа заплашително:
— Зададох ти въпрос — каза той. — Колко шибано тъпа…
— Много — казвам аз.
— Много какво?
— Много тъпа.
— Кой е тъп?
— Аз.
— Много шибано тъпа.
— Да.
Той кима. Дъждът бие по стъклата.
— Така направих профила в Gmail. На твоя собствен компютър. Ти каза на Лизи, че винаги казваш на семейството си „Познай кой е?“, когато си говорите, и беше просто твърде добро, за да го подмина. Познай кой, Анна? — Той се засмива. — После изпратих снимката на твоя имейл. Щеше ми се да ти видя физиономията — пак се засмива.