В стаята не достига въздух. Едвам дишам.
— И просто трябваше да сложа името на мама на акаунта. Обзалагам се, че това те е възбудило — подхилва се. — Но ти разказа на Лизи и други неща. — Той се навежда към мен с ножа, насочен към гърдите ми. — Ти си имала афера, мръсница такава. И си убила семейството си.
Не мога да говоря. Нищо не ми остана.
— И после така се побърка за Кати. Беше безумно. Беше полудяла. Искам да кажа, аз някак си те разбирам. Аз го направих точно пред баща ми и той също се побърка. Макар че, честно казано, мисля, че му олекна, че тя се махна. На мен ми олекна. Както казах, тя ме дразнеше.
Той се намества на леглото по-близо до мен.
— Подмести се — свивам крака, притискам ги до бедрата. — Трябваше да дръпна пердетата, но всичко стана толкова бързо. И така или иначе беше абсолютно лесно да се отрича. По-лесно, отколкото да се лъже. По-лесно от истината. — Той клати глава. — Някак си ми е мъчно за него. Той просто искаше да ме предпази.
— Той се опита да те предпази от мен — казвам аз — макар да е знаел…
— Не — казва ми той с равен глас, — той се опита да те да предпази от мен.
Не бих искал да прекарва времето си със зряла жена, каза Алистър. Не заради Итън, а заради мен.
— Но, нали разбираш, нищо не може да се направи, нали така? Един от психиатрите каза на родителите ми, че просто съм лош. — Той пак свива рамене. — Чудесно. Няма що. Шибана работа.
Гневът, псувните — той ескалира. Кръв нахлува в слепоочията ми. Фокусирай се. Сети се. Мисли.
— Да ти кажа, някак си ми е мъчно и за полицаите. Оня, големият, правеше такова огромно усилие да те изтърпи. Направо светец. — Пак подсмърча. — Жената ми приличаше на кучка.
Едва го слушам.
— Разкажи ми за майка си — измърморвам.
Той ме поглежда.
— Какво?
— Майка ти — казвам аз, кимайки. — Разкажи ми за майка ти.
Пауза. Тътен от гръмотевица навън.
— Като… какво например? — пита той обезпокоен.
Прочиствам гърлото си.
— Каза, че гаджетата й са се държали лошо с теб.
Той ме поглежда свирепо:
— Казах, че ме скапваха от бой.
— Така е. Обзалагам се, че се е случвало често.
— Да — продължава да ме гледа лошо — защо?
— Каза, че мислиш, че „просто си лош“.
— Казах, че това го каза един психиатър.
— Не вярвам в това. Не вярвам, че просто си лош.
Той накланя глава.
— Не вярваш ли?
— Не — опитвам се са успокоя дишането си. — Не вярвам, че хората са устроени по този начин. — Поизправям се и се опирам на възглавниците, заглаждам чаршафите върху бедрата си. — Ти не си създаден такъв.
— Не съм ли? — Ръката му държи хлабаво ножа.
— Преживял си много неща като дете. Видял си… неща. Неща извън твоя контрол. — Гласът ми укрепва. — Неща, които си надживял.
Той трепва.
— Майка ти не е била добра майка. Прав си. — Той преглъща. Аз преглъщам. — И мисля, че по времето, когато родителите ти са те осиновили, ти си бил много лошо наранен. Мисля… — дали да рискувам — мисля, че те много държат на теб. Дори и да не са били съвършени — добавям аз.
Той ме поглежда в очите. Лека тръпка преминава през лицето му.
— Те се страхуват от мен — казва той.
Кимам.
— Ти сам го каза — припомням му — каза, че Алистър се е опитвал да ме предпази, като ти пречи… като ни пречи да се виждаме.
Той не помръдва.
— Но аз мисля, че той също така се боеше за теб. Мисля, че искаше да предпази и теб. — Протягам ръка. — Мисля, че като са те прибрали у дома, те са те спасили.
Той ме гледа.
— Те те обичат — казвам аз. — Ти заслужаваш любов. И ако поговорим с тях, знам… сигурна съм, че ще направят всичко възможно да продължат да те закрилят. Знам, че искат… да имат връзка с теб.
Ръката ми се насочва към рамото му, колебливо.
— Това, което ти се е случило като малък, не е твоя вина — прошепвам — и…
— Стига с тия тъпотии. — Той подскача, преди да съм го докоснала. Прибирам ръката си обратно.
Изгубих го. Усещам как кръвта ми се изцежда от мозъка. Устата ми пресъхва.
Той се навежда към мен, поглежда ме в очите. Неговите са ясни и сериозни.
— На какво ти мириша?
Въртя глава.
— Хайде. Помириши. На какво ти мириша?
Вдишвам. Сещам се за първия път, когато вдъхнах аромата на онази свещ. Лавандула.
— Дъжд — отговарям.
— И още на какво?
Трудно ми е да го изрека:
— Одеколон.
— „Романс”. На Ралф Лорън — добавя той. — Исках да ти бъде приятно.