Въртя отново глава.
— О, да. Само не мога да реша — продължава той, умислен — дали ще е падане по стълбите, или свръхдоза. Толкова тъжна беше напоследък и всичко останало. И толкова много таблетки на масата. Но също така си шибана алкохоличка, така че може, нали разбираш, да пропуснеш някое стъпало.
Не мога да повярвам, че това се случва. Поглеждам към котката. Тя е в нейната част на леглото. Спи.
— Ще ми липсваш. Никой друг няма да ми липсва. Никой няма да разбере дни наред, а след това на никой няма да му пука.
Стягам крака под чаршафите.
— Може би психиатърът ти, но се обзалагам, че и на него му е писнало от теб. Каза на Лизи, че проявява търпение към агорафобията ти и към чувството ти за вина. Боже мили. Още един шибан светец.
Стискам силно очи.
— Гледай ме, когато ти говоря, кучко.
Ритам с всичка сила.
Деветдесет и шест
Уцелвам го в корема. Той се превива на две, а аз се сгъвам и го ритам отново, този път в лицето. Носът му изпуква под петите ми. Той се свлича на пода.
Дърпам чаршафите, изскачам от леглото, изтичвам през вратата към тъмното стълбище.
Над мен дъждът блъска по капандурата. Спъвам се в рогозката, падам на колене. Грабвам перилото с ръка.
Изведнъж стълбището засиява в бяло от светкавица, проблясваща отгоре. В този миг през перилата виждам всички стъпала, осветени, извиващи се надолу, надолу, надолу, до самото дъно.
Надолу, надолу, надолу.
Примигвам. Стълбището потъва отново в мрак. Нищо не виждам, нищо не усещам, с изключение на тропането на дъжда.
Изправям се на крака, политам надолу по стъпалата. Гръмотевица се разбива навън. И после: Кучка мръсна. Чувам го как изтрополява на площадката, гласът му е стреснат. Кучка мръсна. Перилото изскърцва, когато се удря в него.
Трябва да стигна до кухнята. До ножа, който още стои неприбран на кухненската маса. До стъклените отломки в кофата за боклук. До домофона.
До вратата.
Можеш ли да излезеш навън? — пита ме Ед шепнешком.
Трябва. Остави ме на мира.
Той ще те настигне в кухнята. Няма да успееш да излезеш навън. И дори да успееш…
Стигам по-долния етаж и се завъртам като компас, за да се ориентирам. Кабинетът. Килерът. Малката баня.
Избери накъде.
Чакай…
Избери накъде.
Банята. Божие просветление; Сграбчвам дръжката, отварям вратата, влизам вътре. Спотайвам се зад вратата, поемам си дъх бързо, на пресекулки…
…той се приближава, забързан по стълбите. Не дишам.
Стига до площадката. Спира на два метра от мен. Чувствам как въздухът се раздвижва. За миг не чувам нищо освен барабаненето на дъжда. Пот се стича по гърба ми.
„Анна“ — гласът е плътен, студен. Настръхвам.
Стискайки рамката с една ръка, достатъчно силно, за да я изкъртя, надничам в тъмнината на площадката.
Виждам го смътно, само сянка между сенките, но мога да различа очертанията на раменете му, бялото острие, плуващо във въздуха. С гръб е към мен. Не мога да кажа в коя ръка държи ножа.
Бавно се завърта; виждам профила му, обърнат към вратата на библиотеката. Взира се право напред, неподвижен.
После пак се завърта, този път по-бързо, и преди да успея да се дръпна обратно в банята, той ме гледа.
Не мърдам, не мога.
„Анна“ — казва той тихо.
Устните ми се разделят. Сърцето ми блъска като чук.
Зяпаме се един друг. Готова съм да изкрещя.
Той се врътва обратно.
Не ме е видял. Не може да вижда в дълбокия мрак. Но аз съм свикнала, на слаба светлина, без светлина. Мога да виждам какво…
Сега се качва нагоре по стълбите. Острието бляска в ръката му; другата е дълбоко в джоба.
„Анна“ — вика той. Вади ръката от джоба, вдига я пред себе си.
Светлина избухва от дланта му. Това е телефонът. Фенерчето на телефона.
От процепа на вратата изведнъж виждам цялото стълбище, стените са побелели. Наблизо изтрещява гръм.
Той се обръща още веднъж, светлинен лъч обхожда площадката като фар. Първо вратата на килера. Отива до нея, бута я. Насочва телефона навътре.
След това кабинетът. Влиза, осветява стаята с телефона. Наблюдавам гърба му, готвя се да хукна надолу по стълбите. Надолу, надолу, надолу.
Той ще те хване.
Нямам друг изход.
Имаш.
Накъде?
Нагоре, нагоре, нагоре.
Въртя глава, докато отстъпва от кабинета. Следва библиотеката и след това е банята. Трябва да тръгна преди…