Бедрото ми се опира в дръжката. Тя издава тъничък звук.
Той се обръща рязко кръгом, светлината се плъзга покрай вратата на библиотеката и се прицелва директно в очите ми.
Ослепявам. Времето спира.
„Ето те къде си“ — въздъхва той.
Тогава се хвърлям.
През вратата, блъскам го, забивайки рамо в корема му. Той изхриптява от удара. Не виждам нищо, но го отмествам настрани, към стълбите…
…и изведнъж изчезва. Чувам го как се въргаля надолу по стъпалата, като лавина, светлината подскача като луда по тавана.
Нагоре, нагоре, нагоре, шепне ми Оливия.
Обръщам се, още имам звезди пред очите. Единият ми крак се удря в първото стъпало, спъвам се, почти излазвам до следващото. Издърпвам се нагоре. Хуквам.
На площадката се завъртам, очите ми се нагласяват към тъмнината. Спалнята се изправя пред мен; срещу нея е стаята за гости.
Нагоре, нагоре, нагоре.
Но горе е само празната стая. И твоята стая.
Нагоре.
На покрива?
Нагоре.
Но как? Как бих могла?
Ленивке — казва ми Ед — нямаш избор.
От два етажа по-надолу Итън се втурва обратно по стълбите. Обръщам се и започвам да се катеря нагоре, рогозката прежуря стъпалата ми, перилото скърца под дланта ми.
Изскачам на следващата площадка, хвърлям се към ъгъла под капака за покрива. Размахвам ръка над главата си, намирам веригата. Сграбчвам я с пръсти и дърпам.
Деветдесет и седем
Вода се излива върху лицето ми, щом капакът се отваря. Стълбата пада към мен с метален трясък. Итън вика от дъното на стълбите, но вятърът отвява думите му.
Стискам очи, за да се предпазя от дъжда, и се катеря. Едно, две, три, четири, стъпалата са студени и плъзгави, стълбата скърца под тежестта ми. На седмото стъпало главата ми се подава отгоре на покрива и звукът…
Звукът почти ме събаря обратно. Бурята реве като животно. Вятърът сграбчва въздуха и го разкъсва. Дъждът, остър като зъби, се забива в кожата ми. Водата блъска лицето ми, изплисква косата ми назад…
Ръката му се вкопчва в глезена ми.
Раздрусвам го, за да се освободя, обезумяла, и се изхвръквам нагоре и навън, изтъркулвам се настрани, между капака и капандурата. Подпирам се с ръка на стъкления купол на капандурата и успявам да се изправя, отварям очи.
Светът около мен се олюлява. В средата на бурята се чувам как стена.
Дори в тъмното мога да видя, че покривът е избуял като джунгла. Растителност прелива от саксиите и сандъците; пълзящи храсти покриват стените като вени. Бръшлянът е задушил вентилационната шахта. Пред мен са останките от дървените дъги на перголата, дълга цели четири метра, килната на една страна под тежестта на листата.
И върху всичко това дъждът не вали, а се изсипва на талази, на вълни, морета от вода. Пада като товар върху покрива, разбива се с пяна по зидарията. Халатът ми вече се е залепил за тялото.
Бавно се завъртам с омекнали колена. От трите страни — четириетажна пропаст; на изток стената на „Св. Димфна“ се издига като планина.
Над мен — небе. Около мен — пространство. Пръстите ми се сгърчват. Краката ми се подкосяват. Дишането ми е накъсано. Бурята вилнее.
Виждам черната дупка отвъд — отворения капак. И от него се появява, вдигнал ръка срещу дъжда, Итън.
Сега стъпва на покрива, черен като сянка, ножът проблясва като сребърна стрела в ръката му.
Залитам, препъвам се назад. Кракът ми се опира в купола на капандурата; усещам, че леко поддава — хлабав е, предупреди ме Дейвид. Ако падне някой клон, ще отнесе цялата капандура.
Сянката се приближава към мен. Надавам вик, но вятърът го изтръгва от гърлото ми, отнася го надалеч като мъртъв лист.
За секунда Итън се олюлява назад от изненада. После се смее.
— Никой не може да те чуе — надвиква той воя на бурята, — ние сме в… — и докато го казва, дъждът заплющява още по-силно.
Зад мен е стъклото. Стъпвам настрани и кракът ми докосва нещо мокро, метално. Поглеждам надолу. Лейката, която ядоса Дейвид онзи ден на покрива.
Итън се приближава, подгизнал от дъжда, със светнали очи на тъмното лице, запъхтян.
Спирам, грабвам лейката и замахвам срещу него, но съм замаяна, неустойчива и лейката се изплъзва от ръката ми, изхвърча надалече.
Той прикляка.
Аз хуквам.
В тъмното, срещу вятъра, ужасена от небето над мен, но по-ужасена от момчето зад мен. Мозъкът ми чертае план на покрива: редовете с дървени сандъци отляво; след тях цветните тумби. Празните каси с разсад отдясно; между тях торбите с пръст, полегнали като пияници. Тунелът на перголата право напред.