Бурята беснее. Светкавица избелва облаците, окъпва покривите с бяла светлина. Дъждовните вълни прииждат и треперят. Втурвам се през тях.
Всеки миг небето може да хлътне и да ме размаже, но сърцето ми изтласква кръвта, стопля вените ми, докато тичам към перголата.
Водна завеса закрива входа. Втурвам се през нея в тунела, където се надявам, че са. Бутам се в тях. Грабвам ги с две ръце. И се обръщам.
Силует изниква зад водната завеса. Така го видях за първи път, спомням си, сянката му се уголеми зад матовото стъкло на вратата.
И тогава той прекрачва през нея.
— Това е перфектно. — Избърсва водата от лицето си, прекрачва към мен. Палтото му е прогизнало; шалът виси на врата му. Ножът стърчи от ръката му. — Щях да ти строша врата, но това е по-добро. — Повдига едната си вежда. — Била си толкова прецакана, че си скочила от покрива.
Въртя глава.
Сега се усмихва.
— Не си съгласна? Какво имаш там?
И тогава вижда какво държа. Градинските ножици треперят в ръцете ми — тежки са и аз се треса — но ги вдигам към гърдите му и настъпвам.
Вече не се усмихва.
— Махни това нещо — казва той.
Отново въртя глава, правя крачка напред. Той се колебае.
— Махни това нещо — повтаря той.
Правя още една крачка и затварям остриетата на ножиците с трясък.
Очите му се стрелват към ножа в ръката му.
И той отстъпва назад в дъждовната стена.
Изчаквам един миг, дишам учестено. Той се разтопява в тъмната.
Бавно, бавно пристъпвам към арката на входа. Там спирам, пръските замъгляват очите ми и мушкам с ножиците през водната завеса като с лескова вилка.
Сега.
Тикам ножиците пред себе си и прескачам през водата. Ако ме причаква, ще е…
Замръзвам, от косата ми тече вода, дрехите ми са прогизнали. Него го няма.
Оглеждам покрива.
Няма го при сандъците.
При вентилационната шахта.
В цветните тумби.
Светкавица разсича небето и покривът блясва в бяло. Виждам, че е пусто — пълен пущинак, избуяла растителност и леден дъжд.
Но ако не е тук, тогава…
Той се хвърля върху мен изотзад, толкова бързо и толкова силно, че не успявам да извикам. Изпускам ножиците и падам заедно с него, колената ми се прегъват, слепоочието ми се джасва в мокрия покрив; чувам пукане. Кръв пълни устата ми.
Въргаляме се по мокрия асфалт, един път, два пъти, докато телата ни се блъскат в ръба на капандурата. Усещам как се разклаща.
— Кучка — изсъсква той, горещият му дъх е в ухото ми. Надига се, кракът му вече натиска врата ми. Изхърквам. — Не се ебавай с мене — хрипти той. — Ще скочиш от тоя покрив. А ако не щеш, аз ще те метна. Това е.
Гледам как дъждовните капки кипват по асфалта до мен.
— Коя страна избираш? Градината или улицата?
Затварям очи.
— Майка ти… — шепна аз.
— Какво?
— Твойта майка…
Натискът върху врата ми отслабва съвсем леко.
— Майка ми?
Кимам.
— Какво за майка ми?
— Тя ми каза…
Сега вече натиска по-силно, почти ме задушава.
— Каза ти какво?
Очите ми изскачат. Устата ми зейва. Задавям се.
Той пак отпуска врата ми.
— Каза ти какво?
Вдишвам дълбоко.
— Тя ми каза — казвам аз — кой е баща ти.
Той не помръдва. Дъждът къпе лицето му. Вкусът на кръв се засилва в устата ми.
— Лъжеш.
Кашлям, чукам си главата в асфалта.
— Не.
— Ти не знаеше дори коя е — казва той — ти я мислеше за някой друг. Не знаеше, че съм осиновен. — Той натиска с крак врата ми. — Така че как ще…
— Тя ми каза. Аз не разбрах… — преглъщам, вратът ми се подува. — Тогава не го разбрах, но тя ми каза…
Той пак млъква. Въздухът съска в гърлото ми, дъждът съска по асфалта.
— Кой е?
Мълча.
— Кой е? — той ме ритва в корема. Поемам въздух и се свивам, но той вече ме е грабнал за пеша, издърпва ме на колене. Отпускам се напред. Той изстрелва ръката си към гърлото ми, стиска.
— Какво ти каза? — изкрещява той.
Дращя с пръсти по ръката му. Той започва да ме вдига и аз се изправям с него, колената ми пукат, заставаме очи в очи.
Изглежда толкова млад, меката му кожа, окъпана от дъжда, пълните устни, косата, прилепнала на челото. Много мило момче. Зад него виждам градината, огромната сянка на тяхната къща. И под краката си усещам издатината на капандурата.
— Кажи ми!
Опитвам се да говоря. Не успявам.
— Кажи ми!
Задавям се.
Той отпуска хватката около гърлото ми. Хвърлям поглед надолу; все още стиска ножа в юмрук.