— Бил е архитект — изпъшквам.
Той ме гледа. Дъждът се лее около нас, между нас.
— Обичал е черен шоколад — казвам аз — наричал я е „ленивке“. — Ръката му е пуснала шията ми.
— Обичали са да гледат филми. И двамата. Обичали са…
Той се чумери.
— Кога ти каза това?
— Вечерта, когато ми дойде на гости. Каза, че го е обичала.
— Каква е станало с него. Къде е той?
Затварям очи.
— Той е умрял.
— Кога?
Въртя глава.
— Преди време, не е важно. Той е починал и тя се е сринала.
Ръката му отново ме стяга за гушата и очите му се ококорват.
— Да, важно е. Кога…
— Важно е, че те е обичал — изхриптявам.
Той замръзва. Отпуска ръка от шията ми.
— Обичал те е — повтарям аз — и двамата са те обичали.
И както се е втренчил в мен, стиснал ножа в ръка, поемам дълбоко дъх.
И го прегръщам.
Той се втвърдява, но после тялото му се отпуска. Стоим там, в дъжда, моите ръце са го обгърнали, неговите са отпуснати покрай тялото му. Аз се олюлявам.
Олюлявам се и той ме задържа, докато се завъртам около него. Когато отново съм на крака, сме разменили позициите си, ръцете ми са на гърдите му, усещам ударите на сърцето му.
— И двамата са те обичали — прошепвам.
И тогава с цялата си тежест се облягам на него и го блъскам към капандурата.
Деветдесет и осем
Той пада по гръб. Капандурата потреперва.
Не казва нищо, само ме гледа, объркан, като че ли съм му задала труден въпрос.
Ножът се е плъзнал на една страна. Той се подпира с ръка върху стъклото, започва да се избутва, за да се изправи. Пулсът ми се забавя. Времето се забавя.
И тогава капандурата под него се продънва, беззвучно, сред грохота на бурята.
Той изчезва от погледа ми мигновено. Ако крещи, не мога да го чуя.
Залитам към ръба на отвора, където беше капандурата, надничам надолу, в кладенеца на моята къща. Дъждовните пръски политат в празното като искри; на площадката под мен просветва галактика от натрошени стъкла. Не виждам по надълбоко, твърде тъмно е.
Стоя сред бурята. Като зашеметена. Водата се плиска в краката ми.
След това отстъпвам встрани. Обикалям внимателно дупката. Отивам до капака, още е широко отворен.
Тръгвам надолу по стълбата. Надолу, надолу, надолу. Пръстите ми се пързалят по стъпалата.
Стигам до етажа, рогозката е подгизнала от водата. Изкачвам се до края на, стълбището, минавайки под зейналия отвор на покрива; дъждът се сипе върху мен.
Стигам до стаята на Оливия. Спирам. Поглеждам вътре.
Детето ми. Ангелчето ми. Толкова съжалявам.
После тръгвам надолу по стълбите; рогозката тук е суха и грапава. На площадката се спирам отново, минавам под дъждовния водопад и заставам, вир-вода, на вратата на спалнята ми. Оглеждам леглото, пердетата, черната картина на къщата на Ръселови от другата страна на градината.
Минавам обратно под дъждовния душ, отново надолу по стълбите, ето че съм в библиотеката — библиотеката на Ед; моята библиотека — и гледам как дъждът бие косо върху прозореца. Часовникът на камината започва да отброява. Два часът сутринта.
Отвръщам очи и излизам от стаята.
От площадката вече мога да видя разбитото му тяло, разкривено на пода, един паднал ангел. Слизам по стълбите.
Тъмна корона от кръв огражда главата му. Едната му ръка е сгъната на сърцето. Очите му гледат към мен.
Поглеждам го.
И минавам покрай него.
И влизам в кухнята.
И включвам стационарния, за да се обадя на следователя Литъл.
Шест седмици по-късно
Деветдесет и девет
Последните снежинки прелетяха надолу преди час и сега обедното слънце плува по ослепително синьото небе — небе „което не топли плътта, а единствено радва окото“. Набоков, „Истинският живот на Себастиан Найт“. Съставила съм си мой собствен читателски конспект. Свърши се с читателските клубове от далечно разстояние.
Наистина радва окото. И улицата също, павирана в бяло под високочестотните лъчи на слънцето. Трийсет и пет сантиметра се изсипаха върху града тази сутрин. Гледах в продължение на четири часа от прозореца на спалнята, наблюдавах как снегът се сипе на парцали, глазира тротоарите, покрива с килим входните стъпала, натрупва се в цветните тумби. Някъде след десет четиримата Грей се изнесоха от тяхната къща като щастлив табун; пищяха сред завихрящия се сняг, залитаха от поривите на вятъра, отдалечиха се по улицата и изчезнаха от погледа ми. През улицата Рита Милър излезе на първото стъпало, за да се възхити на времето, завита в халат, с чаша чай в ръка. Мъжът й се появи зад нея, обгърна я с ръце, подпря брада на рамото й. Тя го целуна по бузата.