Той подсмърча шумно.
— Кога се преместихте?
— Преди осем години. Всъщност вече девет. От Кънектикът.
Той пак подсмърча, избърсва си носа с пръсти.
— Не е толкова далече като Бостън.
— Не. Но да се местиш, откъдето и да било, е трудно. — Ще ми се да го прегърна. Няма, МЕСТНА ОТШЕЛНИЧКА СЕ НАТИСКА СЪС СЪСЕДСКО ДЕТЕ.
Седим за малко в мълчание.
— Може ли още малко вода? — пита той.
— Ще ти налея.
— Не, няма нужда. — Той се надига; Пънч се изсипва в крака му, скрива се под масичката.
Итън се отправя към кухненската мивка. Докато източва водата, ставам, приближавам се към телевизора и издърпвам чекмеджета на шкафа под него.
— Обичаш ли да гледаш филми? — подвиквам към него. Няма отговор; обръщам се и го виждам изправен на кухненската врата, загледан в градината. Бутилките в торбата за рециклиране зад него проблясват на слънцето.
След миг обръща лице към мен.
— Моля?
— Обичаш ли филми? — повтарям аз. Той клати глава. — Ела да хвърлиш едно око. Имам голяма колекция от дискове. Много голяма. Твърде голяма, казва мъжът ми.
— Мислех, че сте разделени — смотолевя Итън, пресичайки обратно дневната.
— Е, все още ми е мъж. — Разглеждам халката на левия си пръст, въртя я. — Но иначе си прав. — Посочвам към отвореното чекмедже. — Ако нещо си харесаш, моля, заповядай. Имаш ли DVD плейър?
— Татко има на лаптопа.
— Ще свърши работа.
— Може би ще ми даде да го ползвам.
— Да се надяваме. — Започвам да придобивам представа за Алистър Ръсел.
— Какви филми имате? — пита той.
— Повечето са стари.
— Какви, черно-бели?
— Най-вече черно-бели.
— Никога не съм гледал черно-бял филм.
Обръщам очи нагоре.
— Очаква те истинско удоволствие. Най-хубавите филми са черно-бели.
Той гледа недоверчиво, но наднича в чекмеджето. Почти двеста диска, на „Критериън“ и „Кино“, пълната колекция на Хичкок на „Юнивърсъл“, подбрани филми ноар, „Междузвездни войни“ (и аз съм човек). Разглеждам обложките: „Нощта и градът“, „Въртоп“, „Сбогом, моя красавице“.
— Ето — обявявам аз, измъквам диска и го подавам на Итън.
— „Когато падне нощ“ — прочита той на глас.
— Добър е като за начало. Много е напрегнат, но не е страшен.
— Благодаря. — Той си прочиства гърлото. Кашля. — Извинявай — казва и отпива от чашата, — алергичен съм към котки.
Поглеждам го.
— Защо не каза? — Поглеждам котката.
— Толкова е дружелюбен. Не исках да го обидя.
— Това е глупаво — му казвам — но трогателно.
Той се усмихва.
— Време е да тръгвам — казва той. Отправя се към масичката, поставя чашата върху стъклото и се обръща към Пънч, който се е скрил отдолу. — Не е заради теб, приятел. Добро момче. — Изправя се, тръска ръце покрай бедрата си.
— Искаш ли четка за космите. За по-сигурно. — Дори не знам дали имаме четка.
— Няма нужда. — Той се оглежда наоколо. — Може ли да ползвам тоалетната?
Посочвам червената врата.
— Моля, заповядай.
Докато го няма, се поглеждам в огледалото в антрето. Обезателно душ тази вечер. Най-късно утре.
Връщам се и сядам на дивана, отварям лаптопа. Благодаря за помощта е написал ДискоМики. Ти си моят герой.
Докато водата в тоалетната шурти, натраквам бърз отговор. След миг Итън се появява на вратата, бършейки ръце в джинсите си.
— Готов съм — осведомява ме той. Запътва се към вратата с ръце в джобовете, с провлачена тийнейджърска походка.
Следвам го.
— Благодаря, че дойде.
— Доскоро — казва той и отваря вратата.
Едва ли, си казвам.
— Доскоро, разбира се — казвам аз.
Девет
След като Итън си тръгва, гледам „Лаура“. Не би трябвало да ми подейства: Клифтън Уеб примижава пред прекрасната гледка, Винсънт Прайс се престарава с неубедителен южняшки акцент, героите са двуизмерни. Обаче ми действа и още как. О, и тази музика. „За съжаление ми изпратиха сценария, а не партитурата“, беше се оплакала някъде Хеди Ламар.
Оставям свещта да гори, малкото езиче на пламъка пулсира.
После, тананикайки мелодията от „Лаура“, плъзгам пръст по екрана на телефона и влизам в интернет да си търся пациентите. Бившите ми пациенти. Преди десет месеца ги загубих всичките: загубих Мери, на десет, която страдаше заради развода на родителите си; загубих Джъстин, на осем, чийто брат близнак беше починал от меланома; загубих Ан-Мари, която на дванайсет още се страхуваше от тъмното. Загубих Рашид (на единайсет, транссексуален) и Емили (на девет, училищен тормоз); загубих необяснимо депресираното десетгодишно момиченце, на което, измежду всички имена на света, бяха дали името Радост. Загубих сълзите им и проблемите, гнева и облекчението. Загубих общо деветнайсет деца. Двайсет, ако броим дъщеря ми.