Разбрах истинското й име между другото — Литъл ми го каза, след като беше разпитвал съседите. Казва се Сю. Разочароващо.
Градината е снежно поле, толкова чисто, че блести. От другата страна, със затворени капаци, свита под ослепителното небе, е къщата, която по-истеричните вестници нарекоха 4-милионният дом на тийнейджъра убиец! Струва по-малко, разбира се, но предполагам, че 3,45 милиона не звучи толкова секси.
Къщата сега е пуста. Вече от няколко седмици. Онази сутрин Литъл дойде вкъщи за втори път, след като полицията пристигна, след като от Бърза помощ прибраха тялото. Неговото тяло. Алистър Ръсел е бил арестуван, каза ми следователят, и обвинен за съучастие в убийство. Алистър веднага си е признал още щом е научил за сина си. Станало е точно така, както Итън го беше описал, потвърдил той. Както изглежда, Алистър е рухнал; Джейн се е държала по-твърдо. Чудя се какво е знаела. Чудя се дали е знаела.
— Дължа ви извинение — промърмори Литъл, клатейки глава. — А Вал… какво да кажа, тя наистина ви го дължи.
Не възразих.
Той се отби и на следващия ден. Към този момент репортерите вече чукаха на вратата ми, подпирайки се на звънеца. Не им обръщах внимание. Ако не друго, през последната година се бях научила да не обръщам внимание на външния свят.
— Как се справяте, Анна Фокс? — попита ме Литъл. — А това сигурно е прочутият психиатър?
Д-р Филдинг ме беше последвал от библиотеката. Сега стоеше до мен и зяпаше следователя, смаян от гигантската му фигура.
— Радвам се, че сте до нея, сър — каза Литъл, стискайки здраво ръката му.
— И аз се радвам — отвърна д-р Филдинг.
Аз също. Изминалите шест седмици ме стабилизираха, избистриха нещата. Най-малкото — ремонтираха капандурата. Дойде професионална чистачка и излъска къщата до блясък. И аз спя добре, пия по-малко. Даже въобще не пия, донякъде благодарение на една татуирана дама, способна да прави чудеса, на име Пам. „Оправяла съм всякакви хора, в най-различни ситуации“ — каза ми тя при първото си посещение.
„С такава може и да не си се сблъсквала“ — казах аз.
Опитах се да се извиня на Дейвид — звънях му поне десет пъти, но той никога не вдигна. Чудя се къде ли е сега. Чудя се дали е добре. Намерих долу слушалките му, паднали под леглото. Прибрах ги горе, скътах ги в едно чекмедже. В случай че се обади.
И преди няколко седмици отново се присъединих към Агората. Те са моето племе; нещо като семейство. Ще допринасям за възстановяването и благосъстоянието.
Опитвам се да устоявам на Ед и Ливи. Не през цялото време, не напълно; понякога нощем, когато ги чувам, им прошепвам нещо. Но с разговорите е свършено.
Сто
— Хайде, давай.
Ръката на Бина е суха. Моята не е.
— Давай, давай.
Тя отваря широко вратата към двора. Мразовит вятър духва отвън.
— Направила си го на покрива, под дъжда.
Да, но беше различно. Борех се за живота си.
— Това е твоят двор. Грее слънце.
Така е.
— И си си обула шушоните.
И това е така. Намерих ги в килера. Не бях ги обувала от онази нощ във Вермонт.
— Тогава какво чакаш?
Нищо — вече нищо не чакам. Чаках семейството ми да се върне; няма да се върнат. Чаках депресията да ме отпусне; няма да ме отпусне. Не и без моята помощ.
Чаках да се завърна в света. Сега е времето.
Сега, когато слънцето огрява къщата ми. Сега, когато съм с бистър ум и ясен поглед. Сега, когато Бина ме води до вратата, до първото стъпало.
Тя е права: направих го на покрива, в дъжда. Борех се за живата си. Значи не съм искала да умра.
И щом не искам да умра, трябва да започна да живея. Тогава какво чакаш?
Едно, две, три, четири.
Тя пуска ръката ми и излиза в градината, оставяйки следи по снега. Обръща се, вика ме:
— Хайде, давай.
Затварям си очите.
И ги отварям.
И прекрачвам в светлината.
Благодарности
На Дженифър Джоел, моя приятелка, агент и безценен съветник;
Фелисити Блънт, за това, че направи чудеса;
Джейк Смит-Босанке и Алис Дил, които ми подариха света;
екипа на „Ай Си Ем“ и „Къртис Браун“.
На Дженифър Брел и Джулия Уисдъм, моите проницателни, великодушни поддръжнички;
екипа на „Мороу и Харпър“;
Димитър Николов, Захари Карабашлиев и екипа на „Сиела“, с благодарност.